— Опитах се да ти кажа, Ранд — извика задъхано огиерът. — Това е гарван, а не ястреб. Видях го ясно. — Хюрин обърна коня си, отказвайки изобщо да погледне към колоната.
— Но как така? — възкликна Ранд. — Артур Ястребовото крило е спечелил тук битка срещу тролоците. Нали Ингтар каза така.
— Не тук — отвърна бавно Лоиал. — Очевидно не тук. „От камък на камък прескачат редовете на «ако» между световете, които могат да са.“ Мислех за това и сега съм сигурен, че разбирам какво означава „световете, които могат да са“. Може би го разбирам. Светове, които са могли да бъдат нашия свят, ако нещата са се случили другояче. Може би това е причината всичко да е толкова… избледняло. Защото това тук е „ако“, „може би“. Просто сянка на истинския свят. В този свят, струва ми се, тролоците са победили. Може би затова не срещаме никакво село или хора.
Кожата на Ранд настръхна. Тролоците не оставяха живи хора, освен колкото за храна. Но ако са победили в целия свят…
— Ако тролоците са победили, те трябваше да са навсякъде. Досега трябваше да сме срещнали с хиляди. Още вчера да сме загинали.
— Не знам, Ранд. Може би, след като са избили хората, са се избили един друг. Тролоците живеят, за да убиват. Нищо друго не правят — те са само за това. Просто не знам.
— Лорд Ранд — обади се внезапно Хюрин. — Нещо долу се движи.
Ранд извъртя коня си, готов да види връхлитащи тролоци, но Хюрин му сочеше назад, откъдето бяха дошли, към нещо невидимо оттук.
— Какво видя, Хюрин? Къде?
Ръката на душещия увисна.
— Точно в края на онзи шубрак, на около миля оттук. Стори ми се, че е някаква… жена… и още нещо, което не можах да видя добре, но… — Раменете му потръпнаха. — Толкова трудно е да различиш неща, които не са под носа ти. Ааах, от тази местност стомахът ми се обръща. Сигурно просто си въобразявам, милорд. На такова място въображението ти може доста да се развинти. — Раменете му се превиха, сякаш надвисналата над тях колона им натежа. — Сигурно е бил само вятърът, милорд.
— Боя се, че има още нещо, което трябва да обсъдим — обади се Лоиал тревожно и посочи на юг. — Какво виждате натам?
Ранд присви очи към далечината.
— Просто местност като тази, през която минахме. Дървета. После — някакви хълмове и нещо като планински възвишения. Нищо друго. Какво очакваш да видя?
— Планините. — Лоиал въздъхна. Туфите в ушите му клюмнаха и краищата на веждите му провиснаха чак до бузите. — Това трябва да е Камата на Родоубиеца, Ранд. Наоколо не би трябвало да има други планини, освен ако този свят не е напълно различен от нашия. Но Камата на Родоубиеца се намира на повече от сто левги южно от Еринин. Ако не и повече. На това място разстоянията трудно могат да се определят, но… Мисля, че ще стигнем до тях преди мръкване. — Нямаше нужда да казва повече. Не беше възможно да са изминали сто левги за по-малко от три дни. Без да се замисля, Ранд промърмори:
— Може би това място е като Пътищата. — Чу как Хюрин изстена и веднага съжали, че не можа да обуздае езика си.
Тази мисъл никак не беше приятна. Влезеш ли през някой Портал — а те можеха да се намерят на границата на огиерските стеддинг или в огиерските дъбрави — влезеш ли през него, като повървиш един ден, и можеш да излезеш през друг Портал, на сто левги от мястото, откъдето си тръгнал. Пътищата обаче бяха тъмни и пълни с поквара и да се пътува през тях означаваше човек да рискува да умре или да полудее. Дори Чезнещите се бояха да пътуват през Пътищата.
— Ако е като тях — отвърна замислен Лоиал, — дали и тук някоя погрешна стъпка няма да ни убие? Дали и тук няма да срещнем неща, които са по-страшни и от самата смърт?
Хюрин отново изстена.
Бяха пили от тукашната вода и бяха яздили съвсем безгрижно. А безгрижието по Пътищата можеше лесно да убие човек. Ранд преглътна, надявайки се, че стомахът му все някак ще се успокои.
— Твърде късно е да се тревожим за това, което е минало — каза той. — Но оттук нататък трябва да внимаваме при всяка стъпка. — Хвърли поглед към Хюрин. Душещият беше присвил глава между раменете си, сякаш се чудеше какво би могло да скочи върху него, и откъде. Този човек неведнъж беше преследвал убийци, но това, което трябваше да преживее сега, бе повече, отколкото това, за което го бяха наели. — Дръж се, Хюрин. Все още сме живи и едва ли ще загинем. Просто трябва да внимаваме. Това е всичко.
И тогава чуха писъка, тънък и далечен.
— Жена! — възкликна Хюрин. Дори тази незначителна проява на нормалност сякаш малко го съживи. — Знаех си, че видях…