До тях долетя нов писък, по-отчаян от предишния.
— Освен ако не може да лети — каза Ранд, — сега тя е на юг от нас. — Той срита коня и се втурна в бесен галоп.
— Нали каза, че ще внимаваме! — извика след него Лоиал. — О, Светлина, Ранд, спомни си! Да внимаваме!
Ранд се прилепи на гърба на Дорчо и го остави да препуска с пълна сила. Далечните писъци го привличаха неумолимо. Лесно беше да се каже да внимава, но в този женски глас се долавяше ужас. Жената явно нямаше време да се съобразява с неговата предпазливост. На брега на едно дере, чийто поток беше по-дълбок от предишните, той дръпна юздите и Дорчо закова сред облак от камъчета и прах. Писъците идваха… оттам!
Обхвана цялата сцена само с един поглед. Жената стоеше до коня си сред потока, на около двеста крачки от него, опряла гръб в отсрещния бряг. С дълъг скършен клон тя се защитаваше срещу някакво озъбено… нещо. Ранд преглътна зашеметен. Ако една жаба можеше да е голяма колкото мечка или ако една мечка можеше да има зелена козина, щеще да прилича точно на това. Голяма мечка.
Без да губи време, той скочи на земята и свали лъка си. Ако се забавеше за да се приближи, можеше да се окаже твърде късно. Жената едва сдържаше… нещото… с края на дългия клон. Разстоянието изглеждаше значително — той примигна, мъчейки се да го прецени; при всяко движение на съществото разстоянието сякаш се променяше с един разтег — но въпреки това целта изглеждаше достатъчно голяма. Превързаната му ръка дръпна сковано тетивата, но той пусна стрелата, още преди да е заел подходяща за стрелба поза.
Стрелата потъна наполовина в зелената кожа и звярът се извърна към Ранд. Въпреки голямото разстояние той отстъпи изумен. Огромната клинообразна глава не приличаше на нищо, което можеше да си представи — нито кръвожадната паст, нито клюнът, закривен, за да разкъсва плът. И имаше три очи, малки и яростни, обкръжени с роговидни кръгове. Чудовището се понесе към него с дълги подскоци, пляскайки във водата. На Ранд му се стори, че някои от крайниците му покриват два пъти по-голямо разстояние от другите, въпреки че изглеждаха еднакви.
— Очите! — извика жената. В сравнение с доскорошните й писъци този път гласът й прозвуча странно спокойно. — За да го убиеш, трябва да улучиш едно от очите.
Той дръпна перото на втората стрела до ухото си и неохотно потърси празнотата. Не му се искаше, но Трам го беше научил как да я постига точно заради това и беше сигурен, че без нейна помощ няма да може да улучи. „Моят баща“ — помисли си той тъжно и празнотата го изпълни. Трепкащата светлина на сайдин също беше там, но той я отстрани от същността си. Превърна се в едно цяло с лъка, сля се със стрелата, с чудовищния силует, подскачащ към него. Беше едно с мъничкото око. Дори не усети кога стрелата се отдели от тетивата.
Съществото се надигна в пореден отскок и в най-високата му точка стрелата се заби в средното око. Чудовището рухна — изпод него се вдигна фонтан от вода и кал — и не помръдна повече.
— Добър изстрел, и храбър — извика жената. Беше яхнала коня си и яздеше към него. Ранд се изненада, че не беше побягнала в мига, в който съществото бе отвлякло вниманието си от нея. Тя мина покрай туловището, без дори да го погледне, конят й се изкатери по стръмния бряг и тя слезе от него. — Малцина мъже биха устояли лице в лице на нападението на гролм, милорд.
Беше облечена в бяло. Роклята й бе препасана със сребърен пояс, а ботушите й, показващи се под подгъвите на дрехата й, също бяха обвезани със сребро. Дори седлото й беше бяло и покрито със сребърен варак. Снежната й кобила със стройна шия и грациозна походка беше висока почти колкото дорестия жребец на Ранд. Но това, което наистина прикова погледа му, беше самата жена — според него на възрастта на Нинив. Първо, беше висока; още една длан и щеше да може да го гледа очи в очи. Второ — беше красива, с бяла като слонова кост кожа, изпъкваща на фона на дългата, черна като нощ коса, и с черни очи. Беше виждал красиви жени. Моарейн беше красива, макар и някак хладна, Нинив също, когато гневливият й характер не я загрозяваше. Егвийн, както и Елейн, щерката-наследница на Андор, при вида на всяка от тях на един мъж можеше да му секне дъхът. Но тази жена… Езикът му залепна на небцето. Усети, че сърцето му заби отново.
— Това вашите васали ли са, милорд?
Той се озърна стреснат. Хюрин и Лоиал се бяха присъединили към тях. Хюрин беше зяпнал в нея също като Ранд допреди миг, а огиерът изглеждаше не по-малко възхитен.