— Мои приятели — отвърна той. — Лоиал, а това е Хюрин. Аз съм Ранд. Ранд ал-Тор.
— Никога не бях си помислял за това — внезапно промълви Лоиал, сякаш говореше на себе си. — Но ако е възможно да съществува понятие за съвършена човешка красота, в лице и тяло, тогава вие…
— Лоиал! — извика му Ранд. Ушите на огиера щръкнаха възмутено, а Ранд усети как собствените му уши почервеняха. Думите, произнесени от Лоиал, бяха твърде близо до онова, което си мислеше самият той.
Жената се засмя мелодично, но в следващия миг се превърна в самото олицетворение на царствена официалност, като кралица, седнала на трона си.
— Името ми е Селийн — каза тя. — Вие рискувахте живота си, за да спасите моя. Аз съм ваша, лорд Ранд ал-Тор. — И за ужас на Ранд тя коленичи пред него.
Без да поглежда към Хюрин и Лоиал, той припряно я дръпна да се изправи.
— Мъж, който не е готов да загине, за да спаси една жена, не е никакъв мъж. — Изведнъж със срам усети, че се изчервява. Фразата беше шиенарска и той разбра, че е прозвучала помпозно, още преди да излезе от устата му, но поведението й го беше заразило и той не можа да се сдържи. — Искам да кажа… Тоест, това беше… — „Глупак, не можеш да кажеш на една жена, че спасяването на живота й за теб е нищо.“ — За мен беше чест. — Това прозвуча в по-малка степен по шиенарски и някак по-официално. Надяваше се да мине; мозъкът му беше толкова празен, все едно че още се намираше сред празнотата.
Внезапно усети погледа й върху себе си. Изражението й не се промени, но тъмните й очи го накараха да се почувства съвсем гол. Неволно през главата му премина мисълта за Селийн без дрехи. Лицето му отново се изчерви.
— Ааах! Ти откъде си, Селийн? Откакто се озовахме тук, не съм срещал друго човешко същество. Твоят град наблизо ли е? — Тя го погледна замислено и той отстъпи. Погледът й му напомни колко близо до нея се бе оказал.
— Аз не съм от този свят, милорд — отвърна тя. — Тук няма никакви хора. Има само гролми и някои други същества като тях. От Кайриен съм. Що се отнася до това как се озовах тук, и аз не мога да ви кажа точно. Бях излязла на езда, спрях да подремна и когато се събудих, се озовах с коня си тук. Мога само да се надявам, милорд, че отново ще ме спасите и ще ми помогнете да се върна у дома.
— Селийн, аз не съм… тоест, моля те, наричай ме просто Ранд. — Ушите му отново се загряха. „О, Светлина, на никого няма да навреди, ако си мисли, че съм лорд. Да ме изгори дано, на никого не може да навреди.“
— Щом така желаеш… Ранд. — От усмивката й гърлото му се стегна. — Ще ми помогнеш ли?
— Разбира се. — „Да ме изгори дано, ако не е красива. И така ме гледа, сякаш съм някой приказен герой.“ Той поклати глава, за да се отърси от тези глупости. — Но най-напред трябва да намерим хората, които преследваме. Ще те държа настрана от опасността, но сме длъжни да ги намерим. По-добре е да дойдеш с нас, отколкото да останеш тук сама.
За миг тя остана безмълвна, с опнато и гладко лице; Ранд нямаше никаква представа за какво си мислеше, освен че сякаш го преценяваше наново.
— Мъж на дълга — промълви най-сетне тя. Лека усмивка докосна устните й. — Това ми харесва. Да. Кои са тези жалки негодници, които преследваш?
— Мраколюбци и тролоци, милейди — исбухна Хюрин и тромаво й се поклони от седлото си. — Извършиха убийство в цитаделата на Фал Дара и откраднаха Рога на Валийр, милейди, но лорд Ранд ще го върне.
Ранд го изгледа убийствено и Хюрин плахо се ухили. „Дотук с тайната.“ Е, тук това нямаше особено значение, но върнеха ли се в техния свят…
— Селийн, не бива да казваш на никого за Рога. Ако се разчуе, ще ни последват стотици хора, които ще искат да го отмъкнат.
— Не, това никога няма да го бъде — отвърна Селийн. — Това нещо не може да попадне в лоши ръце. Рогът на Валийр! Не мога да ви опиша колко пъти съм си мечтала да го докосна, да го подържа в ръцете си. Трябва да ми обещаеш, че когато го намериш, ще ми позволиш да го пипна.
— Преди да го направя, първо трябва да го намеря. Мисля, че е време да тръгваме. — Ранд й предложи ръка, за да й помогне да се качи на седлото, а Хюрин бързо слезе да й държи стремето. — Не знам какво точно представляваше онова нещо, дето го убих — гролм? — но наоколо може би има още като него. — Ръката й се оказа здрава — в стискането й се долавяше изумителна сила, — а кожата й беше… копринена? Нещо още по-меко, и по-гладко. Ранд потръпна.
— Винаги има — отвърна Селийн. Високата бяла кобила подскочи и се озъби към Ранд, но Селийн докосна юздите й и тя се укроти. Ранд преметна лъка през рамо и се качи на Дорчо. „О, Светлина, как е възможно нечия кожа да бъде толкова мека?“