— Хюрин, къде е дирята? Хюрин? Хюрин!
Душещият се стресна и извърна очите си от Селийн.
— Да, лорд Ранд. Аа… дирята. На юг, милорд. Все още на юг.
— Тогава да тръгваме. — Ранд погледна с тревога към сиво-зеленикавото туловище на гролма, проснало се сред потока. Май беше по-добре, докато смяташе, че са единствените живи същества на този свят. — Поеми дирята, Хюрин.
Отначало Селийн яздеше редом с Ранд, разпитваше го за едно-друго и го наричаше лорд. На няколко пъти той понечи да й обясни, че не е лорд, че е обикновен овчар, но всеки път, когато я погледнеше, думите отказваха да излязат от устата му. Сигурен беше, че дама като нея няма да разговаря по същия начин с някакъв си овчар, та дори той да е спасил живота й.
— Ти ще станеш велик, когато намериш Рога на Валийр — каза му тя. — Мъж, достоен за легенди. Мъжът, който надуе Рога, сам ще създаде своите легенди.
— Не искам да го надувам и не желая да ставам част от никакви легенди. — Не можеше да прецени дали си е сложила парфюм, но от младата жена се носеше някакъв аромат, нещо, което изпълваше главата му с копнеж по нея. Подправки, остри и сладко ухаещи, щипеха носа му и го караха да преглъща.
— Всеки мъж иска да е велик. Ти би могъл да станеш най-великият за всички векове.
Думите й звучаха съвсем като приказките на Моарейн. Прероденият Дракон несъмнено щеше да изпъкне сред Вековете.
— Не и аз — отвърна той трескаво. — Аз съм само… — представи си презрението й, когато най-после й кажеше, че е прост овчар, след като й бе позволил да го вземе за лорд, и промени края на фразата си — аз съм само човек, който иска да го намери. И да помогне на един приятел.
Тя замълча за миг, а после каза:
— Наранил си си ръката.
— Нищо ми няма. — Той понечи да пъхне ранената си ръка под сетрето — от стискането на юздите тя беше започнала да пулсира, — но жената се пресегна и я хвана.
Така го изненада, че той й позволи, а после не му остана нищо друго освен или да я дръпне грубо, или да я остави да развие кърпата. Допирът й беше хладен и уверен. Ръката му беше яркочервена и подпухнала, но чаплата все още изпъкваше ясно очертана на дланта му.
Тя докосна с пръст клеймото, но не си позволи да го обсъжда, дори не го запита как го е получил, а само каза:
— Имам мехлем, който ще ти помогне. — От един вътрешен джоб на пелерината тя извади малка кутийка от камък, отвори я и започна леко да разтрива изгорялото с мехлема, докато продължаваха да яздят.
Отначало мазилото беше хладно на допир, а после започна да се топи и да прониква в нажежената кожа. И действаше също толкова добре, колкото мазилата на Нинив. Той зяпна в почуда, когато червенината започна да избледнява и подутините започнаха да се слягат под галещите й пръсти.
— Някои мъже — заговори му тя, без да вдига очи от дланта му — сами предпочитат да изберат величието, докато други биват принудени да го приемат. Винаги е по-добре да го предпочетеш сам, отколкото да те принудят. Принуденият мъж никога не е изцяло господар на себе си. Длъжен е да играе като кукла на конци под пръстите на онези, които са го принудили.
Ранд издърпа ръката си. Жигосаното петно изглеждаше повече от седмица старо и почти изцерено.
— Какво искаш да кажеш? — попита той настоятелно.
Тя му се усмихна кротко и той изпита неудобство от избухването си.
— Имам предвид Рога, разбира се — отвърна кротко красавицата. Кобилата й, която пристъпваше редом до неговия жребец, беше висока почти колкото него и очите й бяха съвсем малко под неговите. — Ако намериш Рога на Валийр, няма да можеш да избегнеш величието. Но дали то ще ти бъде наложено, или сам ще го предпочетеш? Това е въпросът.
Той отпусна ръце. Говореше му досущ като Моарейн.
— Ти да не си Айез Седай?
Селийн вдигна вежди и тъмните й очи блеснаха, но гласът й си остана тих и кротък.
— Айез Седай? Не.
— Не исках да те обидя. Съжалявам.
— Да ме обидиш ли? Не съм обидена, но не съм Айез Седай. — Устните й се извиха презрително; дори така беше красива. — Те се свиват в онова, което смятат, че е безопасно, след като могат да свършат толкова много неща. Служат, след като могат да властват, и оставят мъжете да водят войни, след като могат да наложат ред на света. Не, никога повече не ме наричай Айез Седай. — Тя се усмихна и постави длан върху рамото му, за да му покаже, че не му е сърдита — докосването й го накара да преглътне, — но той почувства облекчение, когато жената забави хода на кобилата си и се изравни с Лоиал.