— Откъде си сигурен, че твоят скъпоценен Рог непременно трябва да е в този свят? Ела с мен, Ранд. Ще намериш своята легенда, обещавам ти. Ела с мен.
— Можеш да използваш Порталния си камък и сама — отвърна й той сърдито. Но преди думите да излязат от устата му, му се дощя да си ги върне обратно. „Защо трябва непрекъснато да ми говори за тези легенди?“ — Порталният камък не те е довел тук сам. Ти си го направила, Селийн. Щом си накарала Камъка да те доведе тук, можеш да го накараш и да те върне. Ще те заведа до него, но след това ще продължа за Рога.
— Изобщо не знам как се използват Камъните, Ранд. Дори и да съм направила нещо, не знам какво е то.
Ранд я изгледа изпитателно. Седеше с изправен гръб на седлото, царствена и в същото време някак омекнала. Горда и в същото време уязвима, нуждаеща се от него. Беше й приписал възрастта на Нинив — няколко години повече от неговите, — но осъзна, че е сгрешил. По-скоро беше на неговата възраст, при това красива, и имаше нужда от него. Мисълта, само мисълта за празнотата потрепна в главата му, както и за Светлината. Сайдин. За да използва Порталния камък, трябваше отново да се гмурне в онази поквара.
— Стой с мен, Селийн — каза той. — Ще намерим Рога и камата на Мат, а после ще намерим път обратно. Обещавам ти. Само остани с мен.
— Ти винаги… — Селийн си пое дълбоко дъх, сякаш за да се успокои. — Ти си толкова упорит! Какво пък, възхищавам се на мъжкото упорство. Мъж, когото можеш лесно да подчиниш, не струва нищо.
Ранд почервеня. Звучеше толкова като нещата, които Егвийн му казваше понякога — а те се бяха врекли един на друг още като деца. Но произнесени от Селийн и придружени от този неин поглед… за него това беше истински потрес. Той се обърна и подвикна на Хюрин да държи внимателно дирята.
Някъде далеч зад тях се дочу хрипливо ръмжене. Преди Ранд да успее да извърне Дорчо, за да погледне, отстрани доехтя лай. И после още три след него. Отначало не можа да различи нищо, тъй като пейзажът сякаш се люлееше в полезрението му, но после ги забеляза как излизат от просналата се нашироко горска ивица, спускаща се по отсрещния хълм. Пет силуета на шьмалко от половин миля от тях, най-много на хиляда разтега.
— Гролми — спокойно промълви Селийн. — Малка глутница, но изглежда, са ни надушили.
Глава 17
Избор
Бялата кобила на Селийн беше единственото животно, което не пристъпваше нервно заради дрезгавия лай на гролмите.
— Ще им избягаме — каза Ранд. — Хюрин, можеш ли да препускаш и пак да държиш дирята?
— Да, лорд Ранд.
— Тогава давай. Ще ги…
— Няма да помогне — каза Селийн. — Те не се отказват, никога. Надушат ли те, гролмите продължават, ден и нощ, докато те настигнат. Трябва да ги избиеш или да намериш начин да излезем на друго място, Ранд. Порталният камък може да ни изведе другаде.
— Не! Мога да ги избия. Мога. Вече убих един. Те са само пет. Трябва само да намеря… — Той се огледа за позицията, която му трябваше, и я намери. — Следвайте ме! — Забил пети, той подкара Дорчо в галоп, сигурен, че останалите ще го последват, още преди да чуе тропота на копитата.
Мястото, което си беше избрал, представляваше нисък заоблен хълм без дървета по склоновете. Нищо не можеше да се приближи, без да го види. Скочи бързо от седлото и опъна дългия си лък. Лоиал и Хюрин слязоха от конете и застанаха до него. Огиерът стисна бойната си тояга, а душещият застана разкрачен с късия си меч в ръка. Нито тояга, нито меч щяха да бъдат от голяма полза, ако гролмите се приближаха до тях. „Няма да позволя да се прибли жат.“
— Този риск е ненужен — каза Селийн, погледна небрежно към гролмите и се надвеси от седлото, вглеждайки се в Ранд. — Можем лесно да достигнем Порталния камък преди тях.
— Ще ги спра. — Ранд припряно изброи останалите му в колчана стрели. Осемнадесет, всяка дълга колкото ръката му, десет с остриета като длето, предназначени да пронижат бронята на тролоците. Щяха да свършат същата работа и срещу гролми. Заби четири от тях с перата нагоре в земята пред себе си. Петата сложи на тетивата.
— Лоиал, Хюрин, тук няма да сте от полза. Качете се на конете и бъдете готови да придружите Селийн до Камъка, в случай че някое от тях се измъкне. — Зачуди се дали ще успее да убие някое от чудовищата с меча си, ако се стигне до това. „Ти си луд! Дори Силата не е толкова страшна, колкото това нещо.“
Лоиал каза нещо, но той не го чу — вече търсеше празнотата, както за да се отърве от собствените си мисли, така и защото му беше нужна. „Знаеш какво те чака в нея.“ „Но няма да се наложи да го докосвам.“ Блясъкът беше там, светлината — съвсем близо, макар и невидима. Сякаш напираше, стичаше се към него, но празнотата беше всичко. Мислите се плъзнаха по външната повърхност на купола й, видими на фона на скверния светлик. „Сайдин. Силата. Лудостта. Смъртта.“ Чужди мисли. Той вече се беше слял с лъка, със стрелата, с тварите, катерещи се по склона.