— Беше като предишните. По-различен, но все така. Ранд е в някаква опасност. Сигурна съм. И става все по-лошо. Направил е нещо или предстои да направи нещо, което го поставя в… — Тя се отпусна на нара си и се наведе към Премъдрата. — Съжалявам само, че не мога да разбера какво точно е.
— Преливане? — промълви тихо Нинив.
Егвийн неволно се огледа да не би да има някой, който да ги чуе. Бяха сами и вратата беше затворена, но въпреки това заговори също така тихо.
— Не знам. Може би. — Не можеше да се предвиди как ще постъпят Айез Седай — вече бе видяла достатъчно, за да повярва на всички приказки за тяхната мощ — и не смяташе да поема риска да я подслушат. „Не бих рискувала живота на Ранд. Ако трябваше да постъпя както е редно, щях да им кажа, но Моарейн знае, а и тя не им е казала нищо. Става дума за Ранд! Не мога да го направя.“ — Не знам какво да правя.
— Аная каза ли ти нещо за тези сънища? — Нинив като че ли съзнателно отбягваше да добавя почетното „Седай“ дори когато двете бяха сами. Повечето Айез Седай като че ли не обръщаха внимание на нейната опърничавост, но навикът й беше привлякъл някой и друг озадачен поглед, при това изпълнен с укор. Е, в края на краищата в Тар Валон щяха да я научат.
— „Колелото тъче, както самото то пожелае — цитира Егвийн Аная. — Момчето е далече, дете, и нищо не можем да направим за него, докато не разберем повече. Ще се погрижа сама да те проуча, дете, стигнем ли веднъж в Тар Валон.“ Ааах! Тя разбира, че в тези сънища има нещо особено. Сигурна съм, че го разбира. Харесва ми тази жена, Нинив. Наистина. Но тя няма да ми каже това, което искам да разбера. А и аз не мога да й кажа всичко. Ако можех…
— Пак ли мъжа с маската?
Егвийн кимна. Неизвестно защо беше убедена, че не бива да споменава на Аная за него. Не можеше да разбере причината, но беше сигурна. На три пъти мъжът с очи — огньове се беше появявал в сънищата й, всеки път, когато сънуваше сън, убеждаващ я, че Ранд е в опасност. И всеки път беше с маска. Понякога виждаше очите му, а друг път на тяхно място се виждаха пламъци.
— Той ми се изсмя. Беше толкова… унизително. Като че ли бях някаква парцалена кукла, която той може просто да изрита от пътя си. Това ме плаши. Той ме плаши.
— Смяташ ли, че това има нещо общо с другите сънища, с Ранд? Понякога един сън е просто сън.
Егвийн вдигна безпомощно ръце.
— А понякога, Нинив, ти ми говориш също като Аная Седай! — Тя специално натърти на почетната титла и с удовлетворение забеляза гримасата на Нинив.
— Да се измъкна аз веднъж от това легло, Егвийн…
Чукане на вратата прекъсна думите й. Преди Егвийн да успее да се обади или да помръдне, влезе самата Амирлин и затръшна вратата след себе си. Чудно, но беше сама. Тя рядко напускаше каютата си, и при това — винаги в компанията на Леане и още някоя Айез Седай.
Егвийн скочи. За три жени помещението изглеждаше малко претъпкано.
— Как сте, момичета? — попита ги весело Амирлин и кимна отривисто на Нинив. — Вярвам, че добре се, храните? Настроението как е?
Нинив приседна с мъка и опря гръб в стената.
— Моето е чудесно, благодаря.
— Удостоявате ни с висока чест, майко — заговори Егвийн, но Амирлин махна с ръка и я прекъсна.
— Добре е да си отново на вода, но след време ти става досадно като във воденичен вир, особено когато няма какво да правиш. — Корабът се килна и тя се наклони да запази равновесие, без изобщо да го забележи. — Днес ще ви преподавам аз. — Тя седна в единия край на нара на Егвийн. — Седни, дете.
Егвийн я послуша, но Нинив понечи да се изправи.
— Мисля да се поразходя малко на палубата.
— Казах, седни! — Гласът на Амирлин изплющя като камшик.
Нинив притвори очи и бавно се отпусна на леглото си.
— Може би все пак ще остана. Сигурно навън духа силно.
Амирлин се изсмя.
— Казаха ми, че характерът ти е като на птица-рибар, задавила се с кост. Някои от сестрите, дете, смятат, че ще е добре известно време да прекараш като новачка, въпреки възрастта ти. Според мен, ако наистина притежаваш способностите, за които разбрах, заслужаваш бързо да станеш Посветена. — Тя отново се разсмя. — Винаги съм била убедена, че всеки трябва да получи това, което заслужава. Да. Подозирам, че ще научиш много, щом стигнем Бялата кула.