— Добре че поне не ти се гади повече от това, че сме на кораба.
Нинив изръмжа, после се засмя късо.
— Твърде много ме е яд, за да ми се гади. — Отново се изсмя мрачно и тръсна глава. — Твърде много съм унизена, за да ми е лошо. О, Светлина, чувствам се така, сякаш са ме влачили през миша дупка заднишком. Ако това е обучението на новачките, ще гледам да се изуча по-бързо.
Егвийн сведе очи. В сравнение с Нинив Амирлин само я насърчаваше, усмихваше се на успехите й, съчувстваше на провалите й и отново я насърчаваше. Но всички Айез Седай й бяха казали, че в Бялата кула нещата ще бъдат по-различни — по-трудни, макар никоя да не уточни до каква степен. Ако се налагаше да изтърпи това, на което подлагаха Нинив, ден след ден… не беше сигурна дали ще издържи.
Нещо в движенията на кораба се промени. Клатушкането спря и по палубата над главите им затопуркаха крака. Разнесоха се неясни мъжки викове.
Тя вдигна очи към Нинив.
— Мислиш ли че стигнахме… Тар Валон?
— Има само един начин да разберем — отвърна Нинив и свали пелерината си от закачалката.
Излязоха на палубата. Навсякъде тичаха моряци — дърпаха въжета, прибираха платна, вдигаха канджи. Вятърът беше утихнал и облаците се бяха разсеяли.
Егвийн изтича към парапета.
— Тар Валон!
Нинив пристъпи до нея с безизразно лице.
Островът изглеждаше толкова голям, че реката сякаш се разделяше на две, а не обгръщаше къс земя. От двата бряга към острова се извисяваха мостове, направени сякаш от дантела. Крепостните стени, Блестящите стени на Тар Валон грейваха, когато слънцето се прокраднеше иззад облаците. А на западния бряг, с прекършен връх, от който димеше струя черен пушек, се възвисяваше Драконова планина — стръмен връх сред равното поле и заоблените околни хълмове. Драконова планина, там, където Драконът беше загинал. Драконова планина, сътворена от неговата гибел.
На Егвийн й се дощя да не мисли за Ранд. „Преливащ мъж. Светлината да му е на помощ.“
„Речна кралица“ премина през широк процеп във висока закръглена стена, издаденав реката. Вътре се видя дълъг кей, опасващ кръглия залив. Моряците прибираха последните платна, продължавайки да придвижват кораба с кърмата напред към отреденото за пристан място единствено с помощта на прътите. Другите кораби, пристигнали с техния, се плъзгаха към местата си между онези, които вече бяха акостирали. Плющящото знаме с Белия пламък подкани пристанищните работници да се разтичат по оживения вече кей.
Амирлин се появи на палубата. До нея пристъпваше Леане с жезъла с Пламъка в ръка. Останалите Айез Седай ги последваха на брега. Никоя от тях дори и не погледна към Егвийн и Нинив. На самия кей Амирлинския трон бе посрещната от свита — Айез Седай с шалове, които се поклониха официално и целунаха пръстена й. Кеят и палубите гъмжаха от хора. Откъм крепостните стени мощно заехтяха тръби, сливайки се с оглушителните възгласи на посрещачите.
Нинив шумно изсумтя.
— Май ни забравиха. Хайде. Ще се погрижим сами за себе си.
На Егвийн не й се искаше да се откъсне от тази първа гледка към Тар Валон, но последва Нинив до каютата, за да събере багажа си. Когато отново се крачиха горе с вързопи в ръце, войниците и тръбачите бяха изчезнали, Айез Седай също. По палубата сновяха мъже, които провираха въжета в халките на борда и ги мятаха към кея, за да привържат кораба.
Нинив хвана лакътя на един от докерите, рошав мъжага с къса риза от груб плат без ръкави, и попита:
— Къде са конете ни?
— Зает съм — изръмжа той и се дръпна. — Всички коне ще ги откарат в Бялата кула. — Той ги изгледа от глава до пети. — Ако имате работа в Кулата, по-добре ще е да побързате. Айез Седай не понасят ленивите новачки.
Друг мъж, който се бореше с големия денк, който увиваше с въже, му подвикна и той остави жените, без да ги погледне повече.
Егвийн и Нинив се спогледаха. Май наистина ги бяха оставили да се оправят сами.
Нинив решително заслиза от кораба, но Егвийн за момент спря. „Всичките им приказки колко ни очаквали, а сега като че ли изобщо не ги интересуваме.“