Глава 19
Под Камата
Нощта в подножието на Камата на Родоубиеца беше студена, както е студена нощта във всяка планина. Вятърът плющеше по склона откъм високите ридове и носеше ледения хлад на снежните им шапки. Ранд помръдна върху твърдата земя и се уви плътно в одеялото и плаща си. Ръката му се пресегна към меча до него. „Само още един ден — помисли си той сънено. — Още един ден само, и тръгваме. Ако и утре не се появи никой, било Ингтар, било Мраколюбци, ще отведа Селийн в Кайриен.“
Беше си го казвал и преди. Всеки ден, през който оставаха тук, на планинския склон, за да наблюдават местността, където Хюрин беше изгубил следата в другия свят — и където според Селийн Мраколюбците със сигурност щяха да се появят в този свят, — той си повтаряше, че е време да тръгнат. А Селийн му говореше за Рога на Валийр, докосваше го по ръката и се взираше в очите му, и преди да се усети, той се съгласяваше да изчакат още един ден.
Той потръпна от вледеняващия вятър. Мислеше за Селийн: как го докосва по рамото и го гледа в очите. „Ако Егвийн види това, ще ме остриже като овца, а и Селийн също. Егвийн сигурно вече се намира в Тар Валон и се е обучила за Айез Седай. Като ме види следващия път, сигурно ще се опита да ме опитоми.“
Той се обърна и ръката му се пресегна през меча, за да докосне вързопа с лютнята и флейтата на Том Мерилин. Несъзнателно пръстите му се вкопчиха в наметалото на веселчуна. „Колко щастлив бях тогава. Макар да бягах, за да си спася живота. Свирех с флейтата за вечерята си. И бях такъв невежа, че въобще не знаех какво всъщност става. Но вече няма връщане назад.“
Потръпна и отвори очи. Единствената светлина се лееше от бледата луна, не съвсем пълна и снишена над земята. Лоиал ръмжеше нещо несвързано в съня си. Един от конете тропна с копито. Хюрин бе поел първото дежурство, на една скала малко по-нагоре по склона. Скоро щеше да дойде да събуди Ранд за смяната.
Ранд се извърна… и спря. На лунната светлина успя да види силуета на Селийн, надвесена над дисагите му. Бялата й рокля попиваше сумрачния светлик.
— Търсиш ли нещо?
Тя подскочи и извърна очи към него.
— Ти… стресна ме.
Той се изправи, пусна одеялото, загърна се в плаща си и тръгна към нея. Със сигурност беше оставил дисагите до себе си, когато легна. Винаги ги държеше наблизо. Дръпна ги от ръцете й. Всички джобове бяха закопчани, дори онези, от чиято страна се намираше прокълнатото знаме. „Как може животът ми да зависи от неговото съхраняване? Ако някой го види и разбере какво е, ще умра затова, че го имам.“ Изгледа я подозрително.
Тя седеше на земята и го гледаше. Луната се отразяваше в очите й.
— Стори ми се, че нося тази дреха твърде дълго — каза тя. — Бих могла да я опера, ако имаше какво друго да си облека. Може би някоя от твоите ризи.
Ранд кимна и въздъхна облекчено. Роклята й му се струваше също толкова чиста, колкото когато я срещнаха, но знаеше, че ако на дрехите на Егвийн се появи едно петънце, тя няма да се интересува от нищо, преди да го почисти.
— Разбира се. — И измъкна една от белите си копринени ризи.
— Благодаря. — Тя протегна ръце към гърба си. За копчетата, съобрази той.
Очите му се ококориха и той се обърна с гръб.
— Ако ми помогнеш, ще ми е много по-лесно.
Ранд се окашля.
— Не е много редно. Нито сме се врекли, нито… — „Престани да мислиш за това! Никога няма да можеш да се ожениш.“ — Не е редно.
От тихия й смях гърбът му потръпна, все едно че беше прокарала пръст по кожата му. Постара се да не чува шумоленето зад гърба си. Каза:
— Аа… утре… утре тръгваме за Кайриен.
— А Рогът на Валийр?
— Сигурно сме сбъркали. Може би те изобщо няма да дойдат тук. Хюрин казва, че през Камата на Родоубиеца има много проходи. А ако заобиколят съвсем малко на запад, изобщо няма да им сеналага да прекосяват планината.