— Но дирята, която проследихме, стигна дотук. Тук ще дойдат. Рогът ще дойде тук. Вече можеш да се обърнеш.
— Ти твърдиш така, но не знаем… — Той се обърна и думите замряха на устните му. Беше преметнала дрехата си през ръката и бе облякла неговата риза, увиснала свободно по тялото й. Ризата беше дълга, скроена за неговия ръст, но тя беше доста висока за жена. Краят й стигаше малко под средата на бедрата й. Не че не беше виждал момичешки крака преди — момичетата в Две реки винаги запретваха полите си, когато цапаха през потоците на Водния лес. Но преставаха да го правят доста преди да навършат необходимата възраст, за да сплитат косите си, и освен това го правеха на тъмно. На лунната светлина кожата й сякаш блестеше.
— Какво не знаеш, Ранд?
Гласът й размрази схванатите му стави. Той се изкашля силно и измести погледа си настрани.
— Аа… мисля че… аа… аз… аа…
— Помисли за славата, Ранд. — Пръстите й докоснаха гърба му. — Помисли за славата, която ще добие онзи, който намери Рога на Валийр. Колко ще съм горда да застана до онзи, който ще владее Рога. Нямаш представа какви висини ще достигнем двамата с теб. С Рога на Валийр в ръка можеш да бъдеш крал. Можеш да станеш втори Артур Ястребовото крило. Ти…
— Лорд Ранд! — Хюрин тичаще задъхан към бивака. — Милорд, те… — Той се закова на място и от устата му излезе хрип. Погледът му се сведе към земята и той закърши ръце. — Простете, милейди. Не исках да… Аз… Простете.
Лоиал се изправи и плащът и одеялото се свлякоха от тялото му.
— Какво става? Да не би да е дошъл вече моят ред за стража? — Той погледна към Ранд и Селийн и дори на лунната светлина си пролича колко се е ококорил.
Ранд чу въздишката на Селийн зад себе си и се отдръпна, без да поглежда към жената. „Краката й са толкова бели и гладки.“
— Какво има, Хюрин? — Постара се да придаде спокойствие на гласа си. На Хюрин ли се сърдеше, на себе си или на Селийн? „Няма за какво да се сърдя на нея.“ — Хюрин?
Душещият заговори, без да вдига очи.
— Огън, милорд, долу при хълмовете. Отначало не го видях. Малък е и са го скрили, но се крият от някой, който ги преследва, а не от човек, който е пред и над тях. На две мили, лорд Ранд. На по-малко от три, със сигурност.
— Фейн — каза Ранд. — Ингтар не би се боял от преследвач. Трябва да е Фейн. — Изведнъж се оказа, че не знае какво да прави. Бяха очаквали появата на Фейн, но сега, когато той се намираше на една-две мили от тях, не беше сигурен как да постъпи. — Утре заран… Утре заран ще го последваме. И когато Ингтар и другите пристигнат, ще им го покажем.
— Значи — намеси се Селийн — ще позволиш на този Ингтар да вземе Рога на Валийр? И славата?
— Не искам… — Той се извърна и замръзна. Тя стоеше пред него, с белите си крака под лунния зрак, без изобщо да се притеснява, че са голи, все едно че беше сама. „Сякаш двамата сме сами. Иска мъжа, който ще намери Рога.“ — Само трима няма да можем да им го отнемем. Ингтар води със себе си двадесет воини.
— Но ти не знаеш дали не можеш да му го отнемеш! Колко души вървят с този човек? И това не знаеш. — Гласът й беше спокоен, съвсем леко напрегнат. — Дори не знаеш дали тези хора, които са вдигнали бивак там долу, наистина държат Рога. Единственият начин да разбереш е да слезеш сам. Вземи алантин със себе си; зрението на неговия вид е остро дори на лунна светлина. А и той е достатъчно силен да носи раклата с Рога, ако вземеш вярното решение.
„Тя е права. Не знаем дали наистина е Фейн.“ Само това оставаше — да се щурат през деня на открито с Хюрин в търсене на дирята и истинските Мраколюбци да се появят изневиделица.
— Ще тръгна сам — заяви той. — Хюрин и Лоиал ще останат тук да те пазят.
Селийн пристъпи засмяна към него, толкова изящно, сякаш танцуваше. Лунните сенки обгърнаха загадъчно лицето й и тази загадъчност я правеше още по-красива.
— Мога да се опазя и сама, докато се върнеш да ме пазиш. Вземи алантин.
— Тя е права, Ранд — обади се Лоиал и се изправи. — На лунна светлина виждам по-добре от теб. С моите очи няма да се наложи да приближаваме толкова, колкото ако отидеш сам.
— Добре. — Ранд се пресегна за меча и закопча колана на кръста си. Лъка и колчана остави на земята. Един лък нямаше да му е много от полза през нощта, а и той смяташе само да огледа, не и да се сражава. — Хюрин, покажи ми този огън.