Душещият се закатери по склона към канарата, щръкнала като огромен каменен зъб от планинските недра. Огънят се виждаше като малка точица — първия път, когато Хюрин му го показа, той дори не можа да го забележи. Който и да го беше запалил, не искаше да го забележат. Ранд се съсредоточи и запомни посоката.
Върнаха се в бивака. Лоиал вече бе оседлал Дорчо и своя кон. Щом Ранд яхна дорестия, Селийн стисна ръката му.
— Помни за славата — прошепна тя. — Помни. — Ризата му сякаш й отиваше по-добре, отколкото му се беше сторило отначало, стелеше се нежно по тялото й.
Той си пое дълбоко дъх и дръпна ръката си.
— Пази я с цената на живота си, Хюрин. Хайде, Лоиал.
Нощта обгръщаше склона и лунните сенки правеха пътя им несигурен. Ранд вече не виждаше огъня — на това равнище той бе скрит от външни очи. Но за човек, свикнал да ловува сред Западния лес в Две реки, нямаше да е чак толкова трудно да го открие. „И после какво?“ В ума му изгря ликът на Селийн. „Колко горда ще съм да застана до онзи, който държи Рога.“
— Лоиал — промълви той внезапно, мъчейки се да се отърси от изкусителната мисъл. — Какво означава това „алантин“, с което те нарича тя?
— От Древния език е, Ранд. — Конят на огиера крачеше колебливо, но той го водеше уверен, все едно че беше ясен ден. — Означава „Брат“ и е съкратено от „тиа авенде алантин“. Брат на дърветата. Дървесен брат. Твърде официално обръщение, но съм чувал, че по начало кайриенците си падат по официалностите. Поне благородните фамилии. Простите хора, които съм срещал там, изобщо не са толкова официални.
Ранд се намръщи. Някакъв си овчар едва ли щеше да бъде добре приет в привикнала към официалности знатна кайриенска фамилия. „О, Светлина, Мат беше прав. Побъркал си се и си въобразяваш какво ли не. Но ако все пак можех да се оженя…“
Трябваше да спре да мисли за това. Още преди да го осъзнае, празнотата се оформи в съзнанието му, превръщайки всички мисли в нещо отдалечено, в мисли на някой друг. Сайдин проблесна и го подкани. Той стисна зъби да пренебрегне близостта му. Беше все едно да пренебрегнеш нажежен въглен в главата си, но поне успя да го задържи настрана. Едва. Почти се лиши от празнотата, но Мраколюбците бяха ето там, сред тъмната нощ, вече по-близо. И тролоците. Трябваше му нищото, имаше нужда дори от покоя на празнотата, от която така му се гадеше. „Просто не бива да го докосвам. Не бива.“
След известно време дръпна юздите на Дорчо. Стояха в подножието на един хълм, по чийто склон стърчаха тъмни дървета.
— Мисля, че вече сме близо — прошепна той. — Най-добре да продължим пеша. — Смъкна се от седлото и завърза юздите на жребеца за едно дърво.
— Добре ли си? — попита го тихо Лоиал и също слезе от коня си. — Говориш някак странно.
— Нищо ми няма. — Усети, че гърлото му наистина е стегнато. Сайдин го привличаше. „Не!“ — Внимавай. Не знам колко остава, но този огън трябва да е някъде над нас. На билото на този хълм, струва ми се.
Огиерът кимна.
Ранд започна бавно да се прокрадва от дърво до дърво. Стъпваше предпазливо, стиснал здраво меча до хълбока си, за да не издрънчи в някой ствол. Добре че поне нямаше шубраци. Лоиал го следваше като огромна сянка. Всичко наоколо беше лунни сенки и мрак.
Мигновен каприз на луната разкри сенките пред него и той замръзна, опрян в гладката кора на едно дърво. Сумрачните купчини по земята се превърнаха в хора, завити в одеяла, а встрани от тях имаше по-големи купчини. Спящи тролоци. Бяха изгасили огъня. Лунен лъч се плъзна през клоните и по средата между двете купчини блесна злато и сребро. Лунната светлина стана сякаш по-ярка и за миг той успя да огледа всичко. Очертанията на спящ мъж, излегнат до златистосребърния блясък. Но не той прикова очите му. „Раклата. Рогът.“ И нещо върху него. Червена точица, проблеснала под лунния лъч. „Камата! Защо Фейн я е сложил?…“
Огромната лапа на огиера покри устата на Ранд и почти цялото му лице. Той се извърна да го погледне. Лоиал посочи надясно, много бавно, сякаш жестът му можеше да привлече нечие внимание.
Отначало Ранд не забеляза нищо, но после някаква сянка се помръдна — на не повече от десет крачки от тях. Висока, масивна, зурлеста сянка. Дъхът на Ранд секна. Тролок. Чудовището надигна муцуната си, като че ли душеше.
За миг празнотата се олюля. Някой в бивака на Мраколюбците се размърда и тролокът погледна натам.
Ранд замръзна и се остави покровът на нищото да го обгърне. Ръката му бе стиснала дръжката на меча, но той не помисли за това. Празнотата бе всичко. Каквото има да стане, ще стане. Без да мига, той се взря в тролока.