— Значи от това страда Мат — промълви Лоиал. — Не предполагах. — Хюрин зяпна към камата, след което изтри ръцете си в сетрето и се намръщи.
— Никой от нас не бива да я носи повече, отколкото се налага — продължи Ранд. — Ще измисля някакъв начин да я носим…
— Опасна е. — Селийн изгледа камата намръщено, сякаш змиите бяха оживели и отровни. — Хвърли я. Остави я или я зарови, ако искаш да не попадне в други ръце, но се отърви от нея.
— Мат има нужда от нея — отвърна й решително Ранд.
— Твърде опасна е. Ти сам го каза.
— Той има нужда от тази кама. Ам… Айез Седай каза, че той ще умре, ако не я намерим, за да се извърши Лечението. — Продължаваха да го държат на връвта си, но това острие щеше да я пререже. „Докато камата и Рогът са у мен, ме дърпат с конците си, но няма да заиграя така, както им се иска.“
Той сложи камата в раклата при завития Рог — имаше място тъкмо колкото за нея — и дръпна капака. Раклата издрънча и се затвори плътно.
— Това би трябвало да ни предпази от нея — каза Ранд. Надяваше се. Лан го беше учил, че трябва да говори най-убедено тогава, когато е най-несигурен.
— Раклата със сигурност ще ни предпази — отвърна Селийн сдържано. — А сега ми се иска да поспя още малко.
Ранд поклати глава.
— Твърде близо сме. Фейн, изглежда, има някакъв начин да ме намира.
— Потърси Целостта, ако се боиш от него — каза Селийн.
— Искам да бъда колкото се може по-далече от Мраколюбците, когато се закатерят по планината. Ще оседлая кобилата ти.
— Много си опърничав! — Прозвуча сърдито, но когато той се извърна към нея, устните й се изкривиха в усмивка, която не засегна тъмните й очи. — Но опърничавият мъж е най-добър, когато… — Гласът й заглъхна и тъкмо това го притесни. Жените често имаха навик да оставят нещата недоизказани, а доколкото можеше да съди от скромния си опит, това, което не доизказваха, обикновено създаваше най-много грижи. Тя го гледаше мълчаливо, докато оправяше седлото на кобилата й.
— Събери ги всички! — изврещя Фейн. Тролокът с козята муцуна отстъпи. Огънят, захранен с дебели дървени трупи, осветяваше билото на хълма и мяташе наоколо коси сенки. Човеците се бяха скупчили край знойните пламъци, треперещи от страх да не се озоват насаме с тролоците сред дърветата. — Събери всички, които са живи, и им кажи, че ако на някого му хрумне да бяга, ще го сполети това, което е сполетяло ето този. — И той посочи първия тролок, който му беше донесъл вестта, че ал-Тор не може да бъде намерен. Съществото продължаваше да се тръшка по земята, разкаляна от собствената му кръв, и гърчещите му се копита риеха в калта. — Хайде — прошепна Фейн и подобният на козел тролок хукна в нощта.
Фейн изгледа с презрение купчината човеци — „Все още могат да ми послужат“ — а после се обърна и се взря в мрака, към Камата на Родоубиеца. Ал-Тор беше някъде там, сред планините. С Рога. При тази мисъл зъбите му изскърцаха. Не знаеше къде точно е младежът, но нещо го влечеше към планинските склонове. Към ал-Тор. Дотолкова поне… дотолкова поне дарът на Тъмния бе оцелял в него. Не беше се замислял за това, дори не беше му хрумвало да го помисли, докато Рогът не изчезна… докато ал-Тор не изникна и не го грабна като куче кокал.
— Не съм повече куче. Не съм куче! — Чу как хората се размърдаха боязливо край огъня, но не им обърна внимание. — Ще ми платиш за това, ал-Тор! Целият свят ще ми плати! — И той заграчи в нощта с безумен смях. — Целият свят ще плати!
Глава 20
Сайдин
Ранд продължи да ги води през нощта, като им позволи само кратка почивка призори, колкото да отдъхнат конете. И Лоиал също. С Рога на Валийр в златно-сребърната ракла, закрепена на седлото на коня му, огиерът вървеше или подтичваше пред животното, без да се оплаква и без да ги забавя. Някъде посред нощ прекосиха границата на Кайриен.
— Искам да го видя пак — каза Селийн, щом спряха. Слезе и се приближи до коня на Лоиал. Издължените им сенки сочеха на запад: слънцето вече надничаше над хоризонта. — Свали ми го, алантин.
— Не — намеси се Ранд, докато слизаше от Дорчо. — Лоиал, недей. — Огиерът премести поглед от Селийн към него и ушите му помръднаха, но дръпна ръцете си.
— Искам да видя Рога — настоя Селийн. Ранд беше сигурен, че не е по-голяма от него, но в този момент изведнъж му се стори стара и студена като планината, и по-царствена от кралица Мургейз в своята надменност.