— Но дори и да знаят кои сме, не могат да направят кой знае какво в присъствието на селяните. Освен ако не смяташ, че всички в това село са Мраколюбци,
— А ако разберат, че носиш Рога? Независимо дали ти търсиш величие, или не, дори селяните го сънуват.
— Тя е права, Ранд — каза Лоиал. — Опасявам се, че дори селяните могат да пожелаят да ти го отнемат.
— Развий си одеялото, Лоиал, и го преметни върху раклата. Покрий я. — Лоиал се подчини и Ранд кимна. Ясно се виждаше, че под опнатото одеяло се крие някакъв сандък, но нищо не подсказваше, че е нещо повече от пътна ракла. — Скринът с тоалета на милейди — ухили се Ранд и се извърна към нея с насмешлив поклон.
Селийн посрещна закачката му мълчаливо, с неразгадаем поглед.
Почти веднага след това, вляво от Ранд, нещо проблесна под лъчите на залязващото слънце. Нещо голямо. Нещо много широко, ако се съдеше по отразената от него светлина. Обзет от любопитство, той извърна коня и препусна натам.
— Милорд? — извика Хюрин. — А селото?
— Искам да видя какво е — отвърна Ранд. „Много по-ярко е от воден блясък. Какво ли може да е?“
Приковал очи към странното отражение, той се изненада, когато Дорчо изведнъж спря на ръба на стръмен глинен бряг над някакъв огромен изкоп. По-голямата част от хълма бе прокопана на дълбочина почти сто крачки. Със сигурност бяха унищожени не един хълм и може би няколко фермерски ниви, защото изкопът беше десет пъти по-широк, отколкото дълбок. Отсрещната страна на огромната яма опираше в стръмен скат. На дъното се мяркаха някакви хора, може би дузина, които, палеха огън. Там долу вече настъпваше нощта. Разхвърляните около тях брони проблясваха под последните слънчеви лъчи, а на хълбоците им се поклащаха мечове. Ранд почти не им обърна внимание.
От дъното на ямата се възправяше гигантска каменна ръка, държаща кристална сфера, и тъкмо тя отразяваше слънчевите лъчи. Ранд ахна, изумен от големината й. Беше съвършено гладка, дори и най-малка драскотина не накърняваше повърхността й, и с най-малко двадесет разкрача диаметър.
На известно разстояние от ръката се беше разкрило пропорционално на нея лице. Лице на брадат мъж, което изпъкваше изпод земята с някакво древно величие; широките скули като че ли излъчваха мъдрост и знание.
Неповикана, празнотата се оформи вътре в него, цяла и изведнъж завършена, с проблясващия, зовящ го сайдин. Умът му така се беше впил в каменното лице и ръката, че той дори не усети какво става. Един капитан на кораб бе говорил за ръка, държаща огромна кристална сфера. Да, Бейл Домон твърдеше, че тази ръка стърчи на билото на един хълм на остров Тремалкинг.
— Това е опасно — извика Селийн. — Дръпни се оттам, Ранд.
— Сигурен съм, че мога да намеря път до долу — отвърна той разсеяно. Сайдин запя към него. Огромната топка сякаш грееше в бяло под лъчите на залязващото слънце. Стори му се, че сред дълбините на кристала светлината се завихри и затанцува в ритъм с песента на сайдин. Зачуди се как мъжете долу не забелязват нищо.
Селийн се приближи на коня си и го хвана за ръката.
— Моля те, Ранд, трябва да се отдръпнеш. — Той погледна озадачен ръката й, после очите му се плъзнаха нагоре, към лицето й. Изглеждаше наистина разтревожена, може би дори изплашена. — Ако този бряг не се срине и не си счупим вратовете, онези мъже долу са стражи, а никой не поставя стража край нещо, за което няма нищо против да бъде разгледано от случаен странник. Как ще успееш да избегнеш Фейн, ако те заловят стражите на някой тукашен владетел? Отдръпни се.
Внезапно — като някаква рехава, далечна мисъл — той осъзна, че празнотата го е обкръжила. Сайдин запя и сферата запулсира — дори без да я поглежда, той го усещаше — и го прониза мисълта, че ако сам запее песента на сайдин, огромното каменно лице ще отвори уста и ще запее с него. С него и със сайдин. Всичко в едно.
— Моля те, Ранд — призова го Селийн. — Ще дойда в селото с теб. Няма да споменавам повече за Рога. Само се отдръпни!
Той освободи празнотата… но тя не си отиде. Сайдин пееше монотонно и светлината в сферата пулсираше като сърце. Като неговото сърце. Лойал, Хюрин и Селийн се взираха в него, но изглеждаха нищожни в сравнение с величествения блясък на кристала. Опита се да избута празнотата от ума си. Беше корава и неотстъпчива, като гранит. Понесе се сред нищото, твърдо като камък. Песента на сайдин, песента на сферата. Усещаше ги как го пронизват до кости. Помръкнал, той отказа да се поддаде, пресегна се и бръкна дълбоко… в самия себе си… „Аз няма да…“