— Ранд. — Не разбра чий е гласът.
…пресегна се към сърцевината на своята личност, към същината си…
„…няма да…“
— Ранд. — Песента го изпълни, изпълни нищото.
…докосна камъка, нажежен от безмилостното слънце, смразен от безжалостната нощ… „…няма…“ Светлина го изпълни, заслепи го.
— Догде изчезне сянката — изгъгна той, — догде водата изтече…
Сила го изпълни. Беше се слял със сферата.
— …оголил зъби срещу Сянката…
Беше неговата сила. Силата беше негова.
— …ще плюя аз в окото на Заслепителя на зрака…
Сила колкото да разруши Света.
— …чак до Деня последен!
Излезе от него като вик и празнотата изчезна. Ранд се стресна от вика си; под копитото на жребеца се ронеше глина и се търкаляше надолу към ямата. Дорестият кон коленичи. Ранд се наведе, дръпна юздите и конят се затътри назад, по-далече от стръмния ръб на изкопа.
Забеляза, че всички са го зяпнали. Селийн, Лоиал, Хюрин — всички.
— Какво стана? — „Празнотата…“ Той опипа челото си. Когато я освободи, празнотата не си беше отишла, а блясъкът на сайдин се бе усилил и… Нищо повече не можеше да си спомни. „Сайдин“. Усети студ. — Аз… направих ли нещо? — Намръщи се, мъчейки се да си спомни. — Кажете, направих ли нещо?
— Просто седеше, вкаменен като статуя — проговори Лоиал. — И си мърмореше нещо, без да ни чуваш. Изобщо не разбрах какво говореше, докато не извика последната дума: „последен!“ — толкова силно, че можеше да събудиш и мъртвите, и замалко да поведеш коня си през ръба. Да не ти е зле? От ден на ден се държиш все по-странно.
— Не ми е зле — тросна се Ранд, но гласът му веднага омекна. — Нищо ми няма, Лоиал. — Селийн го гледаше загрижено.
Откъм дъното на изкопа отекнаха неразбираемите викове на стражите.
— Лорд Ранд — обади се Хюрин, — струва ми се, че тези стражи най-после ни забелязаха. Ако знаят някаква пътека дотук, всеки момент могат да се изкачат.
— Да — каза Селийн. — Трябва да тръгваме веднага.
Ранд хвърли поглед към изкопа и веднага го отмести. Огромният кристал не съдържаше нищо освен отразената светлина на вечерното слънце. Не искаше повече да го поглежда. Почти си спомняше… нещо, свързано с тази сфера.
— Не виждам причина да ги чакаме. Нищо не сме направили. Хайде да намерим някой хан. — Извърна коня към селото и скоро оставиха ямата и стражите зад себе си.
Както повечето села в тази страна, Тремонсиен заемаше билото на един хълм, но подобно на фермите, покрай които бяха минали, хълмът беше терасиран и терасите бяха подзидани с камъни. Върху прецизно изравнените участъци земя бяха стъпили квадратни каменни къщи със спретнати градини. Селото беше прорязано от няколко улички, пресичащи се под прав ъгъл. Изглежда, жителите му си бяха спестили разточителството улиците да обикалят по хълма.
Хората изглеждаха открити и добросърдечни, спираха се по улиците и си кимаха, макар да бързаха да довършат работата си преди съвсем да се е мръкнало. Бяха все ниски хора — едва стигаха до раменете на Ранд и малцина бяха с ръста на Хюрин — с тъмни очи и бледи, тесни лица, облечени в тъмни дрехи, с изключение на неколцина с цветни ленти през гърдите. Миризми на ястия със странни за обонянието на Ранд подправки изпълваха въздуха. Мерна шепа стопанки да си говорят пред вратите със съседките. Вратите им бяха раздвоени по средата, така че горната им част оставаше отворена, докато долницата стоеше затворена. Хората измерваха новодошлите с любопитни погледи, без никакъв намек за враждебност. Само някои се заглеждаха малко по-дълго в Лоиал, истински огиер, крачещ до огромен дърански жребец, но пак съвсем за кратко.
Ханът на самия връх на хълма се оказа каменна постройка като всички други в селото и ясно означен с боядисаната табела, висяща над широките му врати. „Деветте пръстена“. Ранд скочи усмихнат от седлото и привърза Дорчо на един от коневръзите край портата. „Деветте пръстена“ бе една от любимите му приключенски приказки, когато беше малко момче; струваше му се, че все още е така.
Селийн обаче изглеждаше притеснена.
— Добре ли си? — попита я той. — Нали не те изплаших преди малко? Дорчо никога не би паднал от стръмен бряг, щом съм на гърба му. — Чудеше се какво ли наистина бе станало.
— Ти направо ме ужаси — отвърна тя и стисна устни. — А аз не се плаша лесно. Можеше да се убиеш, да убиеш… — Тя оправи роклята си. — Нека да продължим. Тази нощ. Още сега. Вземи Рога и аз ще остана с теб завинаги. Помисли за това. Аз до теб, и Рогът на Валийр в ръцете ти. И това ще бъде само началото, обещавам ти. Какво повече би могъл да пожелаеш?