Момичето беше готово да се разплаче.
— Аз внимавах, госпожо, но нещо сякаш изведнъж ме дръпна за ръката.
Госпожа Мадвен вдигна безпомощно ръце.
— Все ще си намериш някакво оправдание, а чупиш повече чинии от всички. Хайде, хайде, нищо няма. Вземи само да почистиш и гледай да не се изгориш наистина. — Гостилничарката се обърна към Ранд и компанията му. — Надявам се, че не сме ви притеснили. Катрин не е лошо момиче. Малко е разсеяна с чиниите, когато се залиса по някой младок, но иначе я бива.
— Бих искала да ми покажете стаята. Нещо не се чувствам добре — каза Селийн.
Стопанката запърха около нея като квачка.
— Ама разбира се, милейди. Приготвила съм ви чудесна стая, за вас и за вашия лорд. Да повикам ли мама Каредвайн? Нейните билки бързо ще ви оправят.
Гласът на Селийн стана по-твърд.
— Не. И искам да получа отделна стая.
Госпожа Мадвен хвърли поглед към Ранд, но веднага след това забърза загрижено към стълбите, без да спира да се кланя на Селийн.
— Както желаете, милейди. Лидан, бързо качи багажа на милейди. — Едно от слугинчетата притича да вземе дисагите на Селийн от Хюрин и жените се качиха на втория етаж.
Калдевин ги гледа, докато не се скриха, после тръсна глава и пак се обърна към Ранд.
— Простете, че така се зазяпах към вашата дама, милорд, но чрез нея Милостта наистина ви е благословила. Моля да не се засягате.
— Не се притеснявайте — отвърна Ранд и се зачуди дали всички мъже изпитват същото, щом видят Селийн. — Докато яздех към селото, капитане, видях някаква огромна сфера. Кристална, поне така ми се стори. Какво е?
Очите на кайриенеца се присвиха.
— Част е от статуята, милорд Ранд — отвърна бавно той и хвърли поглед към Лоиал.
— Статуя ли? Видях ръка и някакво лице. Трябва да е нещо огромно.
— Така е, милорд Ранд. И е древна. — Калдевин замълча. — От Приказния век, така поне казват.
Ранд усети ледени тръпки. Приказния век, когато Единствената сила се е използвала повсеместно, ако можеше да се вярва на сказанията. „Но какво се случи там? Знам, че стана нещо.“
— Приказния век — отрони Лоиал. — Да, това ще да е. Никой оттогава не е създавал такава огромна творба. Сигурно е огромна работа да се изкопае това нещо, капитане. — Хюрин седеше мълчаливо, сякаш не само не ги слушаше, но изобщо не присъстваше.
Калдевин кимна неохотно.
— Разполагам с петстотин работници на разкопките, но въпреки това ще успеем да я разчистим цялата едва към края на лятото. Хора от Предвратието. Половината ми време минава да ги надзиравам как копаят, а другата — да ги пазя да не идват в селото. Хората от Предвратието обичат да си пийват и да предизвикват свади, нали разбирате, докато тукашните са кротки. — Тонът му издаваше, че симпатиите му са на страната на селяните.
Ранд кимна. Не проявяваше особен интерес към хората от Предвратието, каквото и да означаваше това.
— И какво ще правите с нея?
Капитанът се поколеба, но Ранд го погледна повторно и той заговори.
— Галдриан лично се разпореди да бъде откарана в столицата.
Лоиал примигна.
— Виж, това наистина ще е трудно. Не ми е ясно как толкова голямо нещо може да бъде пренесено толкова далече.
— Негово величество е заповядал — отвърна рязко Калдевин. — Ще бъде поставена край града като паметник на величието на Кайриен и Двора Риатин. Огиерите не са единствените, които знаят как се пренасят камъни. — Лоиал го изгледа смутено, а капитанът видимо се успокои. — Моля за извинение, приятелю огиер. Изразих се прибързано и непочтително. — Гласът му все още беше малко груб. — Дълго ли ще останете в Тремонсиен, милорд Ранд?
— Тръгваме си утре заранта — отвърна Ранд. — Отиваме в Кайриен.
— Между другото, тъкмо изпращам утре част от хората си в града. Нали знаете, трябва да ги въртя — доскучава им да гледат само хора с колички и лопати. Нали няма да възразите, ако пътуват с вас? — Той вложи въпросителна интонация във фразата си, но тя все пак прозвуча като че ли решението не подлежи на обсъждане. Госпожа Мадвен се появи на стълбата и капитанът стана. — Моля за извинение, милорд Ранд, но утре трябва да стана рано. Е, до утре. Милостта да ви благослови. — Той се поклони на Ранд, кимна на Лоиал и излезе.
— Настаних дамата, милорд — каза гостилничарката. — И съм приготвила хубави стаи за вас, за вашия човек и за вас, приятелю огиер. — Тя замълча и изгледа Ранд изпитателно. — Ще ме прощавате за нахалството, милорд, но ми се струва, че мога да говоря спокойно на един лорд, който позволява на слугата си да говори. Ако греша… е, моля да не се засягате. Но двайсет и три години с Барин Мадвен все се карахме, когато не се целувахме, тъй да се каже. Ще рече, че имам някакъв опит в тези работи. Вие в момента си мислите, че вашата лейди изобщо не иска да ви види повече, но според простата ми глава, ако почукате през нощта на вратата й, ще ви пусне при себе си. Само й се усмихнете и й кажете, че вие сте сгрешили, даже и да не е тъй.