— Ще ме прощавате, милорд, но трябваше да ме послушате снощи. Трябваше да почукате на вратата на своята лейди.
Ранд изчака да го остави сам, след което счупи белия восъчен печат. Восъкът беше подпечатан със знак с лунен сърп и звезди.
„Налага ми се да те оставя за известно време. Тук има твърде много хора, а Калдевин никак не ми харесва. Ще те чакам в Кайриен. Не си мисли, че съм далече от теб. Винаги ще бъдеш в мислите ми и съм сигурна, че и аз също ще съм в твоите.“
Подпис липсваше, но нежният, леещ се почерк приличаше на самата Селийн.
Ранд внимателно сгъна пергамента и го прибра в джоба си. После излезе навън. Хюрин вече бе оседлал конете.
Капитан Калдевин също се оказа там, заедно с друг, по-младши командир и петдесет яхнали коне войници, запълнили улицата. Двамата военачалници бяха гологлави, но надянали стоманени ръкавици, и носеха върху сините си палта нагръдници, инкрустирани със злато. На гърбовете им бяха привързани къси тояги с малки тъмносини флагове, които се вееха над главите им. На флага на Калдевин имаше бяла звезда, докато този на по-младия командир беше с две кръстосани бели черти. Войниците бяха с обикновени брони и кръгли шлемове.
Калдевин се поклони и каза:
— Добро утро, милорд Ранд. Това е Елрикайн Таволин, който ще командва вашия ескорт, ако мога да го нарека така. — Другият офицер също се поклони; главата му беше обръсната като на Калдевин.
Не каза нищо.
— Един ескорт ще бъде добре дошъл, капитане — каза Ранд, стараейки се да го произнесе небрежно. Фейн едва ли щеше да си опита силите срещу петдесет войници, но Ранд съвсем не беше сигурен, че това е просто ескорт.
Капитанът измери с очи Лоиал, който крачеше с увитата ракла.
— Тежък товар имате, огиер.
— Не обичам да се разделям с книгите си, капитане. — Зъбите на Лоиал блеснаха в самодоволна усмивка и той побърза да нагласи раклата върху седлото си.
Калдевин се огледа намръщено.
— Вашата лейди все още я няма. А и великолепната й кобила също не се забелязва.
— Тя си замина — каза Ранд. — Трябваше да се върне бързо в Кайриен. Тръгна през нощта.
Калдевин повдигна вежди.
— През нощта? Но моите хора… Моля да ме извините, милорд. — Той придърпа настрани младшия офицер и нещо сърдито му заговори.
— Той е поставил хана под наблюдение, лорд Ранд — прошепна Хюрин. — Лейди Селийн, изглежда, по някакъв начин се е измъкнала незабелязано.
Ранд направи гримаса и яхна Дорчо. Ако все още съществуваше някаква вероятност кайриенците да не ги подозират в нещо, то, изглежда, постъпката на Селийн беше сложила край на това.
— Твърде много хора, така казва тя — промърмори той. — В Кайриен хората ще са доста повече.
— Казахте ли нещо, милорд?
Ранд вдигна глава. Беше Таволин, вече яхнал сивия си кон. Хюрин също бе на седлото си, а Лоиал стоеше готов за тръгване до главата на големия си кон. Войниците се бяха подредили в колона. Калдевин не се виждаше никъде.
— Нищо не става така, както очакваме — промълви Ранд.
Таволин му се усмихна сдържано.
— Да тръгваме ли, милорд?
И странната процесия потегли по пътя към Кайриен.
Глава 22
Съгледвачи
Дългата лакирана маса пред Моарейн беше отрупана с книги и хартии, свитъци и ръкописи, прашни от дългото стоене по рафтове и пожълтели от времето. От някои бяха останали само фрагменти. Цялата стая бе запълнена с книги и ръкописи, с шкафове и полици, с изключение на двете врати, прозорците и камината. Столовете бяха с висок гръб и меко тапицирани, но половината от тях, както и повечето масички, бяха също отрупани с книги и ръкописи.
— Нищо не става така, както очаквах — промълви тя.
Стана, приближи се до прозореца и надникна сред нощния мрак към светлините на недалечното село. Тук не съществуваше опасност от преследване. Никой освен нея не можеше да дойде тук. „Да си освежа мозъка и ще продължа отново — помисли си Моарейн. — Тук и бездруго само това може да се прави.“
Никой от селяните не подозираше, че двете стари сестри, които живееха в тази уютна къща, са Айез Седай. Човек не можеше да подозира подобни неща в такова закътано местенце като Тифанов геран — земеделска община дълбоко сред тревистите поля на Арафел. Селяните посещаваха сестрите, за да потърсят съвет за грижите си и лек за болежките си, и ги ценяха като жени, благословени от Светлината, но нищо повече. Аделея и Вандене се бяха оттеглили тук в доброволно изгнаничество толкова отдавна, че малко жени дори в Бялата кула все още си спомняха, че са живи.