Те живееха тук кротко с един Стражник на тяхната възраст, останал с тях, и все още възнамеряваха да напишат историята на света от Разрушението, а доколкото можеше да се възстанови нещо — и преди това. Някой ден. А междувременно имаха да събират толкова много сведения и толкова много загадки за разрешаване. Домът им бе най-подходящото място за Моарейн да намери информацията, от която имаше нужда. Само дето я нямаше тук.
Леко движение привлече окото й и тя се обърна. Лан се беше надвесил над жълтата тухлена камина, непоклатим като камък.
— Спомняш ли си когато се срещнахме за първи път, Лан?
Наблюдаваше го внимателно да долови някакъв знак, иначе нямаше и да забележи лекото помръдване на дясната му вежда. Не се случваше често да го изненада. И двамата никога не засягаха тази тема. Преди близо двадесет години тя му беше заявила — с присъщата за едно същество, достатъчно младо, за да бъде наречено „младо“, надменност, доколкото си спомняше — че тя самата никога повече няма да спомене за това и че очаква същото мълчание от него.
— Спомням си — беше краткият му отговор.
— И все още не смяташ да ми се извиниш? Ти тогава ме хвърли в един вир. — Не се усмихна, макар че сега тази история й се стори забавна. — Бях прогизнала до кости, и то по време на така наречената по Границата „ранна пролет“. Едва не замръзнах.
— Спомням си също така че накладох огън и провесих одеяла, за да можеш да се стоплиш, без никой да те притеснява. — Той разбърка горящите дървета и закачи машата на куката. В Граничните земи дори и летните нощи бяха студени. — Помня също така, че докато спях онази нощ, ти изсипа половината вир върху мен. Щеше и на двама ни да спестищ много треперене, ако просто ми беше казала, че си Айез Седай, вместо да ми го показваш. И да се опитваш да ме разделиш с меча. Това не е най-подходящият начин да се запознаеш с един мъж от Границата, дори за млада жена.
— Но аз наистина бях млада и самотна, а по онова време ти беше толкова голям, колкото си и сега, и твоята пламенност беше много по-открита. Не исках да разбереш, че съм Айез Седай. Мислех, че ще отговориш на въпросите ми много по-свободно, ако не знаеш. — За миг тя се умълча, замисляйки се за изминалите след онази среща години. Добре беше да си намери верен приятел в своето издирване. — В следващите седмици ти подозираше ли, че ще те помоля да се обвържеш с мен? Защото аз реших, че ще си ти, още в първия ден.
— Изобщо не предполагах — отвърна той сухо. — Бях зает единствено с мисълта да те придружа до Чачин, като запазя кожата си цяла. За всяка нощ ми беше подготвила различна изненада. Особено онези мравки си ги спомням много добре. Не мисля, че имах и един спокоен сън през цялото пътуване.
— Бях млада — повтори Моарейн. — А твоята връзка дразни ли те след всичките тези години? Ти не си от мъжете, които могат лесно да понасят каишка на врата си, дори да е толкова хлабава като моята. — Коментарът й беше жилещ и тя целеше точно това.
— Не. — Гласът му беше хладен, но той пак взе машата и небрежно разрови жарта. Захвърчаха искри. — Избрах го доброволно, знаейки какво означава. — Желязната маша издрънча отново на куката и той се поклони официално. — За мен е чест да ви служа, Моарейн Айез Седай. Било е и ще бъде чест, винаги.
— Твоето така наречено „покорство“, Лан Гайдин, винаги е било по-арогантно от онова, което могат да постигнат повечето крале с цялата си войска зад гърба — изсумтя Моарейн. — Така беше още от първия ден, в който те срещнах.
— Защо е този разговор за миналите дни, Моарейн?
За стотен път — поне на нея така й се струваше — тя обмисли думите, които се канеше да произнесе.
— Преди да напуснем Тар Валон уредих някои неща, за да може, в случай че нещо стане с мен, твоята връзка да премине към друга. — Той я зяпна безмълвно. — Когато усетиш моята смърт, ще се почувстваш принуден да я потърсиш незабавно. Не искам да се изненадваш от това.
— Принуден. — Той въздъхна тихо, с яд. — Нито веднъж не си използвала обвързването ми за принуда. Смятах, че не одобряваш това.
— Ако бях оставила нещата недовършени, ти би се почувствал свободен от обвързването при моята смърт и дори най-властната моя заповед не би могла да те задържи. Няма да ти позволя да умреш в безплодно усилие да ми отмъстиш. И няма също така да позволя да се върнеш към твоята безполезна лична война с Погибелта. Войната, която ние водим, е същата, стига да си в състояние да го разбереш, и аз ще се погрижа да се сражаваш в нея с някаква смислена цел. Нито отмъщението, нито непогребаната ти смърт в Погибелта не могат да минат за такава.