— Не е изпитание, Лан. Казах ти го откровено, без да го изкривявам, и постъпих точно така, както ти казах. Но във Фал Дара започнах да се чудя дали наистина си ми верен. — Очите му издаваха загриженост. „Прости ми, Лан. Не бих се хвърлила да разбивам стените, които крепиш толкова здраво, но трябва да разбера.“ — Защо постъпи така с Ранд? — Той примигна: очевидно не очакваше точно този въпрос. Тя знаеше какво точно бе очаквал и не смяташе да се откаже, след като вече го бе изкарала от равновесие. — Ти го доведе при Амирлин подготвен да се държи като роден благородник и воин. Това донякъде съвпадна със собствените ми планове, но не бях ти казвала да го учиш на такива неща. Защо, Лан?
— Стори ми се… редно. Един млад вълкодав рано или късно трябва да срещне своя първи вълк, но ако вълкът го възприеме като пале, ако той се държи като пале, вълкът несъмнено ще го убие. Вълкодавът трябва да бъде вълкодав в очите на вълка дори повече, отколкото в своите собствени, ако иска да оцелее.
— Значи така гледаш ти на Айез Седай? На Амирлин? На мен? Вълчици, които искат да разкъсат вратлето на твоя вълкодав? — Лан поклати глава. — Знаеш много добре какво представлява той, Лан. Знаеш в какво трябва да се превърне. Трябва. Заради онова, което съм постигнала от деня, в който те срещнах, а и преди това. Нима се съмняваш в това, което правя?
— Не. Не, но… — Той вече се съвземаше и отново вдигаше стените около себе си. Но все още не бяха добре укрепени. — Колко пъти си ми казвала, че тавирен повличат хората около себе си като трески във въртоп? Може и аз да съм бил повлечен. Просто разбирах, че така трябва. Тези селянчета имаха нужда някой да застане на тяхна страна. Поне Ранд. Моарейн, вярвам на това, което правиш, дори и сега, макар и да знам само половината. Вярвай ми и ти, както аз вярвам на теб. Не съм те молил да ме освободиш от връзката, нито ще го направя някога. Каквито и планове да имаш за умиране и да се увериш, че безопасно съм… предоставен… за мен ще е огромно удоволствие да те опазя жива и да се уверя, че поне тези твои планове се провалят.
— Тавирен. — Моарейн въздъхна. — Може би наистина е от това. Вместо да насочвам някакво късче по течението, сега се мъча да избутам голям дървен труп по бързеите. Всеки път, когато го бутам напред, той изтласква мен и дънерът става все по-голям, колкото по-далече стигаме. И въпреки това трябва да го докарам до края. — Тя се изсмя късо. — Няма никак да съжалявам, стари приятелю, ако съумееш да обезсмислиш тези мои планове. А сега ще те помоля да ме оставиш. Искам да остана сама, за да размисля. — Той се поколеба само миг, преди да се отправи към вратата. В последния миг обаче тя не го остави да излезе, без да му зададе още един, последен въпрос: — Мечтал ли си някога за по-различна съдба, Лан?
— Всички мъже мечтаят. Но аз поне мога да различавам мечтите от реалността. Това — и той докосна дръжката на меча си — е реалност. — Стените се бяха върнали, високи и дебели както винаги.
Дълго след като Лан излезе, Моарейн остана облегната в стола си и загледана в огъня на камината. Мислеше за Нинив и за пукнатини в стена. Без усилие, без дори да мисли какво прави, тази млада жена бе успяла да пробие пукнатини в стените на Лан и да посее в тях семената на диви лози. Лан си въобразяваше, че е в безопасност зад тях, затворен в собствената си крепост срещу съдбата и собствените си щения, но бавно, търпеливо пълзящите лози рушаха тези стени и разкриваха мъжа зад тях. Ето, той вече споделяше някои от нещата, към които Нинив проявяваше преданост; в самото начало беше напълно безразличен към селянчетата от Емондово поле, гледаше на тях само като на младежи, към които Моарейн проявява някаква заинтересованост. Нинив бе променила това, както бе променила самия Лан.
За своя изненада, Моарейн почувства проблясък на ревност. Никога не бе изпитвала подобно нещо, определено не бе го ревнувала от която и да било от жените, които бяха хвърляли сърцата си в краката му, или онези, които бяха споделяли постелята му. Всъщност тя никога не беше мислила за него като за обект на ревност, никога не беше гледала на никой мъж по този начин. Тя се беше венчала за своята битка, а той — за своята. Но двамата бяха съюзници в тези битки вече от толкова дълго време. Случвало се бе да язди до смърт, а после да тича почти до пълна изнемога, понесъл я в ръцете си, за да я предаде на Аная за Лечителство. И тя неведнъж бе лекувала раните му, запазвайки със своите умения един живот, който той беше винаги готов да пожертва заради нейното спасение. Винаги й беше казвал, че се е венчал за смъртта. А сега нова невеста бе привлякла погледа му, макар самият той да не можеше да го види. Въобразяваше си, че все още стои крепко зад своите стени, но Нинив бе затъкнала сватбена китка в косата му. Дали все още бе способен да ухажва смъртта толкова ревностно? Моарейн се чудеше кога ли най-сетне ще я помоли да го освободи от връзката. И как щеше да постъпи тя самата, когато неизбежното се случеше?