— Ако мислех, че ще има полза, щях да издърпам носа на Аделея от книгата й и да замина за Бялата кула. Но засега намирам, че тук ми е по-добре. Може би все пак трябва да завършим своята история.
— Надявам се да успеете, сестро.
Вандене се изправи.
— Е, чака ме още малко работа преди лягане. Ако нямаш други въпроси, ще те оставя да си продължиш проучванията. — Но в последния момент спрл, като че ли само за да разкрие, че колкото и дълго да е прекарала сред книгите, все пак си е от Зелената Аджа. — Трябва да направиш нещо за Лан, Моарейн. Този мъж кипи отвътре по-лошо и от Драконова планина. Рано или късно ще избухне. Познавала съм достатъчно мъже, за да разбера, че проблемът му е свързан с жена. Вие двамата сте заедно от дълго време. Може би най-сетне е забелязал, че ти си и жена, а не само Айез Седай.
— Лан вижда в мен това, което съм, Вандене. Айез Седай. И все още приятелка, надявам се.
— Ах, вие, Сините. Все сте готови да спасявате света, а погубвате себе си.
След като белокосата Айез Седай излезе, Моарейн взе пелерината си и мърморейки си тихо, отиде в градината. В думите на Вандене имаше нещо, което човъркаше ума й, но не можеше да си изясни какво е точно. Отговор, или намек за отговор, на някакъв въпрос, който тя не беше задала — но не беше в състояние да оформи дори и въпроса.
Градината беше малка като къщата, но спретната и приятна дори на лунна светлина, с пясъчни пътеки между грижливо поддържаните цветни лехи. Моарейн се наметна с пелерината — захладняваше. „Какъв беше отговорът и кой беше въпросът?“
Пясъкът зад нея изскърца и тя се обърна, убедена, че е Лан.
Само на няколко крачки от нея се бе извисила сумрачна сянка, наподобяваща много висок мъж, загърнат в плащ. Луната осветяваше лицето му — със съсухрени бузи, бледо и с прекалено големи черни очи над пухкави червени устни. Плащът се разтвори и се разгъна в огромни криле.
Осъзнала, че е твърде късно, тя се отвори за сайдар, но драгхарът подхвана монотонната си песен и тихият ромон я изпълни, разкъсвайки волята й. Сайдар й се изплъзна. Тя усети само смътна тъга и пристъпи към съществото: басовата му монотонна песен я привличаше неудържимо. Бели, бели ръце — като мъжки ръце, но увенчани с остри нокти — се пресегнаха към нея и устните с цвят на кръв се разкривиха в уродлива усмивка, разкривайки остри зъби, но леко, толкова леко, че тя беше сигурна, че няма нито да я ухапе, нито да я разкъса. Бой се от целувката на драгхар! Докоснеха ли я тези устни, тя щеше да бъде все едно мъртва, душата й щеше да се изцеди, а после и животът й. Който и да я намереше след това, дори веднага след като драгхарът я оставеше да падне, щеше да намери тяло без никакъв белег на живот и толкова студено, все едно че е било мъртво от два дни и две нощи. А ако я намереха преди все още да е умряла, това, което щяха да заварят, щеше да е още по-лошо и нямаше да има нищо общо с нея самата. Басовият ромон я притегляше към бледите ръце… главата на драгхара бавно се надвеси над нея.
Тя почти не се изненада, когато острието на меч проблесна над рамото й, за да разсече гръдта на драгхара — и още едно над другото й рамо.
Зашеметена, залитаща, Моарейн гледаше сякаш от огромно разстояние как съществото бе изтласкано назад, далеч от нея. Лан попадна в полезрението й, а след него и Джаем: кокалестите ръце на белокосия Стражник стискаха оръжието не по-малко здраво и уверено, отколкото тези на по-младия мъж. Бледите ръце на драгхара се окървавиха от острата стомана, крилете му заплющяха като небесни мълнии върху двамата мъже. Внезапно, макар ранено и кървящо, чудовището отново запя. Този път към Стражниците.
С огромно усилие Моарейн успя да се съвземе. Чувстваше се почти изцедена, сякаш съществото наистина бе успяло да я целуне. „Няма време за слабост.“ Само за миг тя разтвори душата си за сайдар и Силата я изпълни, втвърди я като стомана. Двамата мъже бяха твърде близо до чудовището и то можеше да ги порази.
Но преди да направи нещо, Лан извика:
— Прегърни смъртта!
Джаем повтори твърдо същия възглас: „Прегърни смъртта!“ — и и двамата пристъпиха напред, в обсега на драгхара, и забиха мечовете си до дръжките.
Драгхарът отметна глава и изпищя, и този писък сякаш прониза главата на Моарейн с хиляди безжалостни игли. Дори обгърната в сайдар, тя го усети. Драгхарът се срути като посечено дърво. Едното му крило събори Джаем на колене. Лан се отпусна на пътеката напълно изтощен.
Откъм къщата се залюляха два фенера.