— Какъв беше този шум? — извика Аделея. Беше почти огледално копие на посестримата си. — Да не би Джаем да е излязъл и… — Светлината на фенера огря драгхара и гласът й заглъхна.
Вандене хвана ръцете на Моарейн.
— Нали не те…? — Тя остави въпроса си недовършен, главата й се обкръжи от сияние и от нея към Моарейн потече жизнена сила. Моарейн за сетен път съжали, че Айез Седай не могат да направят толкова много за себе си, колкото за другите.
— Не успя — отвърна тя предпазливо, — Погрижете се за Гайдините.
Лан я погледна, стиснал сърдито устни.
— Ако не ме беше ядосала толкова, че да отида при Джаем да тренираме, толкова, че и от това да се откажа и да тръгна към къщата…
— Но го направих — промълви тя. — Шарката поема всичко в себе си и го заплита.
Джаем мърмореше под нос, но позволи на Вандене да прегледа рамото му. Целият беше кости и жили, но изглеждаше як като старо коренище.
— Как е възможно твар на Сянката да се приближи толкова много и да не я усетим? — възкликна Аделея.
— Бяхме сложили прегради — каза Моарейн.
— Значи не е възможно — сряза я Аделея. — Само някоя сестра би могла да…
Тя изведнъж млъкна. Вандене вдигна поглед от рамото на Джаем и се взря невярващо в Моарейн.
Моарейн изрече думите, които никоя от тях не искаше да чуе.
— Черната Аджа. — Откъм селото се надигнаха викове. — Погрижете се да скриете това. — Тя посочи туловището на драгхара, проснало се върху цветната леха. — Бързо. Ако го видят, ще има въпроси, които никак няма да ви харесат.
— Да, разбира се — отвърна Аделея. — Джаем, бягай да ги пресрещнеш. Кажи им, че не знаеш какво е предизвикало този шум, но че тук всичко е наред. Гледай да ги задържиш. — Сивокосият Стражник се забърза в нощта, а Аделея се обърна да разгледа драгхара, като че ли беше поредната загадъчна страница на някоя от нейните книги. — Независимо дали е замесена някоя Айез Седай, или не, какво все пак го е привлякло тук?
— Боя се, че трябва да ви оставя — каза Моарейн. — Лан, ще приготвиш ли конете? Ще ви оставя писма за Тар Валон, ако можете да го уредите.
Аделея кимна разсеяно, все още с очи, приковани в странното същество на земята.
— И там, където отидеш, ще намериш ли отговорите си? — попита Вандене.
— Може би вече намерих един, за който дори не подозирах, че го търся. Надявам се само, че не е прекалено късно. Ще ми трябва перо и пергамент. — И тя поведе Вандене към къщата, оставяйки Аделея да се оправи с драгхара.
Глава 23
Изпитанието
Нинив огледа предпазливо огромната зала в дълбоките подземия на Бялата кула, след което също така настръхнала изгледа стоящата до нея Шериам. Наставницата на новачките също изглеждаше малко нервна — нещо нехарактерно за нея, защото през няколкото дни, откакто се намираше в Тар Валон, Нинив бе виждала от Айез Седай да се излъчва само ведро спокойствие и весела готовност да се посрещнат предстоящите събития, всяко по реда си.
Помещението с форма на купол беше изсечено в скалата на острова; светлината от светилниците, закрепени върху високи пилони, се отразяваше от гладките каменни стени. В самия център на купола се виждаше някакво съоръжение, състоящо се от три извити сребърни арки, всяка висока колкото да минеш под нея, стъпили върху дебел сребърен пръстен и със страни, допиращи се една в друга. Арките и пръстенът изглеждаха едно цяло. Не можеше да се види какво има вътре — светлината там потрепваше странно и щом Нинив задържеше погледа си за по-дълго, стомахът й се сгърчваше. Там, където арките се опираха в пръстена, седяха три Айез Седай — направо върху голия каменен под, втренчени в сребърната конструкция. Още една стоеше наблизо до най-обикновена маса, върху която имаше три сребърни потира. Всеки от тях, както знаеше Нинив — поне така й бяха казали — бе пълен с бистра вода. И четирите Айез Седай носеха шаловете си, както и самата Шериам; със сини ресни на Шериам, с червени на мургавата жена до масата и със зелени, бели и сиви на трите до арките. Нинив все още беше в роклята, която й бяха дали във Фал Дара — бледозелена, избродирана с малки бели цветчета.
— Първо ме оставихте да си гриза пръстите от сутрин до вечер — промърмори Нинив, — а сега изведнъж се разбързахте.
— Часът не чака никоя жена — отвърна Шериам. — Колелото тъче, както то пожелае, и когато пожелае. Търпението е добродетел, която трябва да се усвои, но всички сме длъжни да сме готови за мигновената промяна.