Нинив погледна накриво сребърните арки. Светлината в тях вече не потрепваше. Бяха се изпълнили с мек, млечен блясък. За да научи това, което искаше да научи, имаше нужда от свободата на една Посветена да разпитва, да проучва сама, без излишно наставничество. „Трябва да накарам Моарейн да плати за това, което ни причини. Трябва.“
— Готова съм.
Шериам бавно се запъти към средата на залата. Нинив я последва. Сякаш по сигнал Червената сестра заговори високо, тържествено:
— Кого водиш, сестро? — Трите Айез Седай около тер-ангреала не откъсваха очи от него.
— Една, която иде да бъде Посветена, сестро — отвърна Шериам също толкова официално.
— Тя готова ли е?
— Готова е да остави зад себе си това, което е била, да мине през страховете си и да приеме Посвещение.
— Знае ли страховете си?
— Никога не се е изправяла пред тях, но сега го иска.
— Тогава нека се изправи пред страховете си.
Шериам спря на два разтега от арките и Нинив се спря до нея.
— Дрехите — прошепна Шериам, без да я поглежда.
Бузите на Нинив се изчервиха от това, че вече бе забравила какво й говореше Шериам на път от нейната стая. Припряно започна да сваля дрехите си, обувките и чорапите. За малко, докато сгъваше облеклото си и прилежно го поставяше до себе си, почти забрави за арките. Внимателно мушна пръстена на Лан под роклята си — не искаше никоя от присъстващите да го види. Най-сетне приключи. Тер-ангреалът я чакаше.
Камъкът под нозете й беше студен и тя цялата настръхна, но се изправи и си пое бавно въздух. Нямаше да им позволи да забележат страха й.
— Първия път — каза Шериам — е за онова, което е било. Пътят назад ще се появи само веднъж. Бъди непреклонна.
Нинив се поколеба. А после пристъпи напред, през арката и сред блясъка. Той я обгърна, сякаш самият въздух беше грейнал, сякаш се беше гмурнала в светлина. Светлината беше навсякъде. Светлината беше всичко.
Нинив се стресна от голотата си, а после се озърна изумена. От двете й страни се точеше каменна стена, два пъти по-висока от нея и гладка, сякаш изсечена. Бе стъпила върху прашен паваж от неравни камъни. Небето над главата й изглеждаше плоско и оловно въпреки че нямаше облаци, слънцето светеше издуто и червено. В двете посоки в стената имаше отвори — портали, белязани от къси ръбести колони. Стените стесняваха полезрението й, но теренът се спускаше надолу от мястото, на което се намираше, както напред, така и назад. Зад порталите се виждаха други дебели стени и проходи между тях. Намираше се в някакъв гигантски лабиринт.
„Къде е това? Как съм се озовала тук?“ Като някакъв далечен глас, различен от нейния, я споходи друга мисъл. „Пътят назад ще се появи само веднъж.“
Тя поклати глава и промърмори:
— Ако има само един изход, едва ли ще го открия, стоейки тук. — Въздухът поне беше топъл й сух. — Дано си намеря някакви дрехи преди да се натъкна на хора.
Смътно си спомни как като дете си беше играла на лабиринти, начертани върху хартия: имаше някаква хитрина за намирането на изхода, но сега не можеше да си я припомни. Всичко, свързано с миналото, й се струваше потънало в мъгла, сякаш се беше случило на някой друг. Прокарвайки длан по стената, тя тръгна напред. Под босите й крака се надигнаха облачета прах.
При първия портал установи, че се взира в друг коридор, който по нищо не се отличаваше от досегашния. Пое си дълбоко дъх и тръгна направо, през нови и нови коридори, които напълно си приличаха. Но ето че стигна до нещо малко по-различно. Коридорите се разклоняваха. Пое по лявото разклонение и след малко то отново се разклони. Отново по левия завой. При третото разклонение лявото я доведе до сляпа стена.