Тя мрачно се върна до разклонението и този път пое по десния коридор. Този път. Още четири пъти продължи вдясно, докато пак не стигна до задънен край. Изгледа го яростно.
— Как съм се озовала тук? — попита тя гласно. — Къде е това място? — „Пътят назад ще се появи само веднъж.“
Отново тръгна назад. Сигурна беше, че в лабиринтите има някакъв номер. При последното разклонение тръгна наляво. После надясно. Продължи решително. Ляво, после дясно. Направо, до поредното разклонение. Ляво, после дясно.
Стори й се, че номерът действа. Във всеки случай мина по този начин дузина разклонения, без да стигне до задънен край.
С крайчеца на окото си долови някакво треперливо движение. Когато се извърна да погледне, видя само прашния проход между гладките каменни стени. Понечи да тръгне наляво… и мигом се извърна, доловила ново потрепване. Нямаше нищо, но този път беше сигурна, че е имало. Зад нея се беше появил някой. Имаше някой. Затича се нервно в обратна посока.
И отново и отново, съвсем в края на полезрението й, нещо помръдваше в този или онзи проход, нещо се движеше твърде бързо, за да успее да го различи, и изчезваше преди тя да успее да извърне глава и да го види ясно. Затича се по-бързо. Малцина момчета успяваха да я надбягат като момиче в Две реки. „Две реки? Какво беше това?“
През отвора пред нея прекрачи някакъв мъж. Тъмните му дрехи имаха странен вид, сякаш бяха прогнили. И беше стар. По-стар от стар. Кожа като изпънат пергамент се беше опнала на черепа му, сякаш отдолу нямаше плът. Туфи сплъстена коса стърчаха по ръбатото му теме, а очите му бяха толкова хлътнали, че сякаш надничаха от пещери.
Тя се закова върху грубите камъни, драскащи босите й крака.
— Аз съм Агинор — обяви той усмихнат. — Дойдох за теб.
Сърцето я едва не изскочи от гърдите. Един от Отстъпниците.
— Не. Не, това не е възможно!
— Ти си хубавичка. Ще ми доставиш удоволствие.
Изведнъж Нинив си спомни, че по нея няма и парцалче и хукна да бяга към най-близкото разклонение. Последва я хриплив смях, пърхане на бягаща през тесния коридор човешка фигура и изречени през дъх обещания какво ще направи с нея, щом я хване — думи, от които й се догади още преди да ги е доизслушала.
Отчаяно се заоглежда за някакъв изход. „Пътят назад ще се появи само веднъж. Бъди непреклонна.“ Но изход нямаше, само нови и нови разклонения на безкрайния лабиринт. Колкото и бясно да тичаше, мръсните му думи ехтяха зад гърба й. После страхът й се замени с неистова ярост.
— Да го изгори дано! — изхлипа тя. — Светлината да го изгори дано! Няма право! — Усети как нещо вътре в нея разцъфтя, разтвори се и пое светлината.
Оголила зъби, тя се обърна с лице към преследвача си, тъкмо когато ухиленият Агинор се появи в другия край на прохода.
— Нямаш право! — Тя протегна юмрук към него и пръстите й се разтвориха, сякаш да изхвърлят нещо. Почти не се изненада, когато забеляза огнената топка, излитаща от дланта й.
Тя избухна в гърдите на Агинор и го срути на пода. Чудовищният старец остана проснат само за миг, после пъргаво се надигна. Изглежда, не се притесни от пушека, вдигащ се от дрехата му.
— Ти се осмеляваш… — Той се олюля и по брадичката му потече слюнка.
Изведнъж небето се покри с облаци, застрашителни камари от сиво и черно. От облаците изригна мълния, насочена право към сърцето на Нинив.
Стори й се, само за едно тупване на сърцето, че времето сякаш изведнъж спря, сякаш ударът на сърцето й отне цяла вечност. Усети потока от енергия в себе си — „Сайдар!“, помисли си — усети ответния поток в мълнията. И промени посоката й. Времето отскочи напред.
С трясък светкавицата се стовари в камъка над главата на Агинор. Хлътналите очи на Отстъпника се разшириха и той се затътри назад.
— Ти не можеш!… Не може да бъде! — Той пак отскочи. Камъкът избухна във фонтан от искри и отломъци.
Нинив мрачно пристъпи към него. И Агинор побягна.
Сайдар беше порой, ревящ вътре в нея. Усещаше камъните около себе си и въздуха, усещаше мъничките късчета на Единствената сила, които ги изпълваха, които ги създаваха. И усещаше също така, че и Агинор… правеше нещо. Усещаше го смътно, някак съвсем далечно, като нещо, което никога нямаше да може да разбере напълно, но виждаше около себе си последствията и знаеше от какво са.
Земята ревеше и се надигаше под краката й. Стени се сриваха пред нея и преграждаха пътя й. Закатери се по тях, без да се интересува, че острите каменни ръбове могат да порежат ръцете и краката й, без да изгубва Агинор от поглед. Надигна се вятър, който яростно зави по проходите срещу нея, мъчейки се да я събори. Бузите й се изпънаха от порива му и очите й се навлажниха. Тя пренасочи потока му и Агинор се замята през полусрутения проход като изкоренен храст. Докосна потока на земята, пренасочи го и каменните стени се срутиха върху Агинор, запечатвайки го под себе си. От очите й светнаха мълнии и заплющяха около него, и камъните започнаха да се взривяват, все по-близо и по-близо. Усети усилията му да й отвърне, но стъпка по стъпка зашеметяващите мълнии се приближаваха към Отстъпника.