— Аз преливах Силата. Беше толкова лесно…
Шериам рязко спря, погледна я и каза:
— Смята се, че това не е възможно. Ти дори не би трябвало да помниш, че можеш да преливаш… И при това дори не си пострадала. Все още долавям дарбата у теб, не по-слаба, отколкото досега.
— Говориш ми така, сякаш е било опасно — бавно промълви Нинив.
— Не се смята за необходимо да се предупреждава кандидатката, защото тя не би трябвало да си го спомня, но… Този тер-ангреал е бил намерен по време на Тролокските войни. Пазим в архива записките за изследването му. Първата сестра, която трябвало да влезе, била пазена толкова добре, колкото било възможно, тъй като никой не знаел какво ще й направи той. Тя запазила паметта си и преливала Единствената сила, когато била заплашена. И излязла с изпепелени способности, неспособна да прелива, неспособна дори да почувства Верния извор. Втората, която влязла, също я пазели, но и тя била унищожена по същия начин. Третата влязла незащитена, не помнела нищо, когато се озовала вътре, и се върнала, без да пострада. Това е една от причините, поради които ви пращаме без никаква защита. Нинив, не трябва да преливаш повече в тер-ангреала. Знам, че е трудно да се запомни нещо вътре, но опитай.
Нинив преглътна. Тя можеше да запомни всичко, дори да помни, че не бива да си го спомня.
— Няма да преливам — каза тя. „Стига да запомня, че не бива да го помня.“ Дощя й се да се разсмее истерично.
Стигнаха до втората арка. Сиянието продължаваше да изпълва и трите. Шериам отново изгледа Нинив предупредително и я остави сама.
— Второто е за това, което е. Пътят назад ще се появи само веднъж. Бъди непреклонна.
Нинив се взря в сияещата сребърна арка. „Какво ли ще ме посрещне сега?“ Другите чакаха и я гледаха. Тя прекрачи решително през прага и в Светлината.
Зяпна озадачена грубата си кафява рокля и се сепна. Защо ли се взираше така в собствената си рокля? „Пътят назад ще се появи само веднъж.“
Огледа се и се усмихна. Стоеше в края на Бмондово поле, виждаше къщите със сламени покриви и хана „Виноструй“. Изворът бликаше от скалата и водата му се втурваше на изток сред върбалаците край хана. Уличките бяха празни, но пък хората сигурно бяха заети с домашните си работи в този ранен час.
Тя погледна към хана и усмивката й се стопи. От зданието лъхаше на запуснато, бялата мазилка на фасадата беше олющена, висяха разнебитени кепенци, керемидите на покрива се бяха срутили над една прогнила и прекършена греда. „Какво му е станало на Бран? Толкова ли се е улисал в кметските си занимания, че е забравил да се грижи за хана?“
Вратата на хана се отвори и от нея излезе Кен Буйе. Щом я забеляза, замръзна на място. Старият покривчия беше чворест като дъбов корен и погледът, с който я измери, беше също толкова приятелски.
— А, значи взе че се върна? Хич да не беше се връщала.
И се изплю в краката й и я подмина. Нинив се намръщи. Кен винаги се беше държал свадливо, но рядко си позволяваше чак такава грубост. Във всеки случай поне никога спрямо нея. Никога лице в лице. Докато го проследяваше с поглед, тя забеляза и други признаци на запуснатост из цялото село: прогнила слама по покривите, която трябваше да се подмени, разхвърляно сено из дворовете. Портата на къщата на госпожа ал-Каар висеше килната на едната си панта.
Нинив поклати глава и влезе в хана. „Хубавичко ще си поприказвам сега с Бран.“
Вътре нямаше никого с изключение на самотната жена, чиято дебела посивяла плитка лежеше преметната през рамото й. Бършеше една от масите, но по безизразния й поглед Нинив можеше да прецени, че изобщо не си дава сметка какво прави. Помещението изглеждаше прашно.
— Марин?
Марин ал-Вийр подскочи, стисна гърлото си с една ръка и я зяпна. Изглеждаше по-състарена, отколкото я помнеше. Похабена.
— Нинив? Нинив! Ох, ти ли си! А Егвийн? Върна ли ми Егвийн?
Кажи ми, че си я върнала.
— Аз… — Нинив постави длан на челото си. Къде беше Егвийн? Би трябвало да си го спомни. — Не. Не я върнах. — „Пътят назад ще се появи само веднъж.“
Госпожа ал-Вийр се отпусна на един от столовете.
— Толкова се надявах… След като Бран умря…
— Бран е умрял? — Нинив не можеше да повярва. Винаги й се беше струвало, че този едър усмихнат мъж ще живее вечно. — Не трябваше да напускам.
Марин скочи и притича да надникне обезпокоена през прозореца към Моравата и селото.
— Ако Малена разбере, че си тук, ще стане беля. Знам само, че Кен току-що изхвърча да я намери. Сега той е кметът.