— Третият път — пропя Шериам тържествено — е за онова, което ще бъде. Пътят назад ще се появи само веднъж. Бъди непреклонна.
Тя се затича със смях през пърхащи облаци пеперуди, надигнали се от полските цветя. Тревата бе до коленете, като пъстър килим. Сивата й кобила танцуваше нервно на място в края на ливадата, юздите й се мятаха и Нинив престана да тича, за да не плаши повече животното. Няколко пеперуди накацаха по роклята й, върху бродираните цветчета с бели перли вместо тичинки, или запърхаха около сапфирите и лунните камъчета в косата й, падаща свободно по раменете й.
Под хълма се простираше огърлицата на Хилядата езера на Малкиер и в тях се отразяваха опиращите се в небесата Седем кули с флаговете на Златния жерав, полетели сред висините и обгърнати в млечна мъгла. В града имаше хиляда градини, но тя предпочиташе тъкмо тази дива поляна на билото на хълма. „Пътят назад ще се появи само веднъж. Бъди непреклонна.“
Тропот на копита я накара да се обърне.
Ал-Лан Мандрагоран, кралят на Малкиер, скочи от гърба на коня си и със смях се понесе към нея сред облака пеперуди. Лицето му бе на суров мъж, но усмивката стопляше каменните му скули.
Тя ахна изненадана, когато той я сграбчи в обятията си и я целуна. За миг увисна в прегръдката му замаяна и отвърна на целувката му. Краката й заритаха във въздуха, на една стъпка от земята.
Изведнъж го избута и дръпна лице назад.
— Не. — Отблъсна го още по-силно. — Пусни ме. Пусни ме на земята. — Озадачен, той я сложи да стъпи на нозете си и тя се отдръпна от него. — Това не — каза тя. — Не мога да го приема. Всичко друго, но не и това. — „По-добре да срещна отново Агинор.“ Споменът се завихри в ума й. „Агинор?“ Не проумяваше откъде й беше хрумнала тази мисъл. Споменът се надигна и се пръсна на късчета като разбит лед в руслото на буен пролетен поток. Тя отчаяно зашари да събере тези късчета, да се задържи на нещо твърдо…
— Добре ли си, любов моя? — попита я загрижено Лан.
— Не ме наричай така! Не съм твоя любов! Не мога да се омъжа за теб!
Той отметна глава и се разсмя — смехът му приличаше на лъвски рев.
— Допускането ти, че не сме женени, може да притесни децата ни, жено. И как така да не си моя любов? Аз нямам друга и никога няма да имам друга.
— Трябва да се върна. — Тя отчаяно се озърна да види арката, но видя само цветната поляна и небето. „По-яки от стомана и по-смъртоносни от отрова. Лан. Бебетата на Лан. О, Светлина, помогни ми!“ — Трябва да се върна.
— Да се върнеш? Къде? В Емондово поле? Щом искаш. Ще изпратя писма до Мургейз и ще се разпоредя за ескорт.
— Сама — промърмори тя, без да спира да се озърта. „Къде е? Трябва да се махна.“ — Няма да бъда впримчена в това. Не мога да го понеса. Не и това. Трябва да се върна веднага!
— Впримчена в какво, Нинив? Какво не можеш да понесеш? Не, Нинив. Тук можеш да яздиш сама колкото пожелаеш, но ако кралицата на Малкиер се появи в Андор без подобаващ ескорт, Мургейз ще бъде оскърбена. Не искаш да я оскърбиш, нали? Смятах, че сте приятелки.
Стори й се, че я удариха в главата, удар след зашеметяващ удар.
— Кралица ли? — промълви тя колебливо. — И имаме бебета?
— Сигурна ли си, че си добре? Струва ми се, че трябва да те заведа при Шарина Седай.
— Не. — Тя отново се отдръпна от него. — Никаква Айез Седай. — „Това не е истинско. Този път няма да позволя да бъда въвлечена. Няма!“
— Добре де — провлече той. — След като си моя жена, възможно ли е да не си кралица? Ние тук сме малкиери, не сме южняци. Ти беше коронована в Седемте кули веднага щом разменихме венчалните пръстени. — Той несъзнателно вдигна лявата си ръка; на безимения му пръст имаше златна халка. Тя погледна собствената си ръка, пръстена, за който знаеше, че трябва да е там. Покри я с другата си длан, без сама да знае дали го направи, за да го отрече, или да го задържи. — Сега вече спомни ли си? — продължи той. Протегна ръка, сякаш за да изтрие бузата й, и тя пак отстъпи. Той въздъхна. — Както желаеш, любов моя. Ние имаме три деца, макар само едно от тях да може да се нарече бебе. Марик вече стига почти до рамото ти и не може да реши кое му харесва повече — конете или книгите. Елнор вече се замисля как да завърти главите на момчетата, когато не досажда на Шарина с въпроси кога ще порасне достатъчно, за да отиде в Бялата кула.
— Елнор беше името на майка ми — отвърна тя тихо.