— Нали ти ми го каза, когато й го избрахме. Нинив…
— Не. Този път няма да позволя да бъда въвлечена. Не и това. Не искам! — Отвъд него, сред дърветата край поляната, забеляза сребърната арка. До този момент дърветата я скриваха. „Пътят назад ще се появи само веднъж.“ Тя се обърна към нея. — Трябва да тръгвам. — Той я хвана за ръката и краката й сякаш изведнъж се оказаха вкоренени в камък. Не можеше да си наложи да се издърпа.
— Не разбирам какво те безпокои, жено, но каквото и да е то, само ми го кажи и ще го оправя. Знам, че не съм най-добрият съпруг. Съвсем се бях вкоравил, когато те срещнах, но ти смекчи нрава ми, поне донякъде.
— Ти си най-добрият съпруг — промълви тя. С ужас почувства, че започва да си го спомня като съпруг, да си спомня смеха и сълзите му, горчивите спорове и нежните милувки след тях. Тези спомени бяха призрачни, но все повече се усилваха, все по-топли. — Не мога. — Арката се извисяваше само на няколко крачки от нея. „Пътят назад ще се появи само веднъж. Бъди непреклонна.“
— Наистина не разбирам какво става, Нинив, но изпитвам някакво смътно чувство, че ще те загубя. Не бих го понесъл. — Той докосна с длан косата й. Затворила очи, тя опря буза в пръстите му. — Остани при мен, завинаги.
— Искам да остана — отвърна тя тихо. — Искам да остана с теб. — Когато отвори очи, арката беше изчезнала… „…ще се появи само веднъж.“ — Не. Не!
Лан я извърна с лице към себе си.
— Какво те тревожи? Трябва да го споделиш с мен, за да мога да ти помогна.
— Това не е истинско.
— Не е истинско ли? Преди да те срещна, мислех, че нищо освен меча ми не е истинско. Огледай се, Нинив. Истинско е. Каквото и да пожелаеш да стане истинско, ще го направим истинско двамата, ти и аз.
Удивена, тя наистина се огледа. Поляната продължаваше да си стои на мястото. Седемте кули все така стърчаха над Хилядата езера. Арката беше изчезнала, но нищо друго не беше се променило. „Мога да остана тук. С Лан. Нищо не се промени.“ Мислите й се обърнаха и потекоха в друга посока. „Нищо не се е променило. Егвийн е сама в Бялата кула. Ранд ще прелива Единствената сила и ще полудее. А какво ще стане с Мат и Перин? Ще могат ли да си върнат и късче от предишния живот? А Моарейн, която съсипа живота на всички ни, продължава да се разхожда на свобода.“
— Трябва да се върна — прошепна тя.
Неспособна да понесе болката, изписана на лицето му, тя се дръпна от него. Съзнателно оформи в съзнанието си цветна пъпка, бяла пъпка върху клона на черен трън. Направи тръните остри и извити, готови да разкъсат плътта й. Усещаше, че е провиснала върху трънените клони. Гласът на Шериам Седай заигра в ума й, едва доловим, напомняйки й настойчиво, че е опасно да опитва да прелива Силата. Пъпката се разтвори и сайдар я изпълни със светлина.
— Нинив, кажи ми какво ти е.
Гласът на Лан се плъзна покрай съсредоточения й разум. Тя отказа да се вслуша в него. Трябваше все още да съществува път назад. Взирайки се натам, където доскоро се виждаше сребърната арка, тя се помъчи да различи някаква следа от нея. Нямаше нищо.
— Нинив…
Помъчи се да очертае образа на арката в ума си, да оформи контурите й и оттам — всички подробности, извивката на блестящия метал, изпълнен със сияние като бел оснежен пламък. Като че ли потръпна, ето там, пред нея, между нея и дърветата, после изчезна, отново се появи…
— …обичам те…
Тя се пресегна към сайдар и отпи от потока на Единствената сила, докато не почувства, че ще избухне. Сиянието, което я изпълваше, което засвети около нея, изгори очите й. Зноят сякаш я поглъщаше. Потрепващата арка се уплътни, закрепи се, възправи се цяла пред нея. Изпълниха я огън и болка; костите й сякаш пламнаха; черепът й се превърна в нажежена пещ.
— …с цялото си сърце.
Тя се затича към сребърната дъга, без да се озърне назад. Доскоро беше сигурна, че най-горчивото, което може да чуе, е зовът на Марин ал-Вийр за помощ, но този зов сега й се стори нищо в сравнение с изтерзания глас на Лан:
— Нинив, моля те, не ме оставяй.
Бялото сияние я погълна.
Гола, Нинив се олюля през арката и се срути на колене, със зяпнала уста, хлипаща, по бузите й се стичаха сълзи. Шериам Седай коленичи до нея. Тя вдигна гневно очи към червенокосата Айез Седай и задавено изсъска:
— Мразя ви! Мразя всички Айез Седай!
Шериам въздъхна и я изправи на крака.
— Дете, почти всяка жена, която е успявала, казва горе-долу същото. Не е малка работа да се изправиш пред собствените си страхове… Какво е това? — извика тя, обръщайки нагоре дланите на Нинив.