— Моарейн, Светлината да те ослепи дано — промърмори тя. — За каквото и да си ме довела тук, излез оттам, където се криеш, и ми го кажи, за да мога да си отида!
Отговори й единствено сладката песен на сивокрилчетата. Тя се намръщи и тръгна да си намери някое по-прохладно място.
Глава 25
Кайриен
Кайриен се простираше на отсрещния бряг на река Алгуеня и Ранд го зърна за първи път от хълмовете на север, на светлината на обедното слънце. Елрикаин Таволин и петдесетината кайриенски воини все още му приличаха на охрана — особено след като прекосиха моста Гаелин; колкото повече яздеха на юг, толкова по напрегнати ставаха те — но на Лоиал и Хюрин не им личеше, че това ги притеснява, и той също се постара да не им обръща особено внимание. Огледа с любопитство града. Плоскодънни кораби и големи баржи задръстваха реката, а на брега отсреща се издигаха високи силози, но градът сякаш беше планиран в изрядна улична мрежа зад високите си сиви стени. Стените образуваха съвършен квадрат, като една от тях минаваше успоредно на реката. Зад стените, на равни интервали, се издигаха кули, близо двадесет пъти по-високи от самите стени, и дори от хълмовете Ранд виждаше добре, че всяка е увенчана с остър връх.
Извън градските стени се беше проснала плетеница от улички, пресичащи се под всевъзможни ъгли и гъмжащи от хора. Предвратието — Ранд вече знаеше от Хюрин, че ги наричат така. Някога тук беше имало пазарища пред всяка градска порта, но с годините всички те се бяха слели в гъст лабиринт от улици и улички, лъкатушещи във всички посоки.
Когато конниците поеха по тези мръсни улици, Таволин заповяда на няколко от войниците да тръгнат напред, за да разчистят път сред тълпата, и те завикаха и подкараха конете си, като че ли бяха готови да стъпчат всеки, който не се отмести веднага. Хората се дръпваха встрани, като ги поглеждаха безгрижно, сякаш това им се случваше всеки ден. Ранд обаче се улови, че се усмихва.
Облеклото на хората в Предвратието в повечето случаи беше парцаливо, но твърде пъстро. Цареше весела суматоха и глъч. Соколари хвалеха стоката си, дюкянджии шумно подканяха минувачите да се приближат и да видят нещата, изложени по сергиите пред дюкянчетата им. Бръснари, продавачи на плодове, точилари, мъже и жени, предлагащи всевъзможни стоки и услуги, сновяха сред тълпите. От не една постройка към уличната врява се добавяше весела музика. Повечето сгради в Предвратието, изглежда, бяха дървени, въпреки големината си, и немалко от тях изглеждаха нови, макар и сковани набързо. Някои се издигаха на цели седем етажа, че и повече, и леко се олюляваха, но хората, влизащи и излизащи от тях, изглежда, изобщо не го забелязваха.
— Селяци — промърмори’ Таволин с отвращение, — Вижте ги само колко са покварени от чуждоземни нрави. Изобщо не е трябвало да идват тук.
— А къде трябва да бъдат? — попита Ранд. Кайриенският командир го изгледа сърдито, пришпори коня си и заплющя с бича над множеството.
Хюрин докосна Ранд по ръката.
— От Айилската война е, лорд Ранд. — Той се огледа, за да се увери, че край тях няма нито един кайриенски войник, за да го чуе. — Мнозина от селяните са се бояли да се върнат в земите си край Гръбнака на света и всички се струпали тук, около града. Затова, както видяхте, Галдриан е задръстил реката с баржи със зърно от Андор и Тийр. От източните ферми вече не идва реколта, защото там вече няма ферми. Но гледайте да не споменете това пред някой кайриенец, милорд. Те предпочитат да се правят, че изобщо не е имало война или че в най-лошия случай са я спечелили те.
Въпреки бича на Таволин по едно време се принудиха да спрат, защото някаква странна процесия пресече пътя им. Неколцина мъже танцуваха под ритъма на тимпани и проправяха път на колона големи кукли на конци, високи един път и половина колкото мъжете, които ги движеха с помощта на тояги. Гигантски короновани фигури на мъже и жени в пищни наметала се покланяха на хората, обкръжени от фантастични зверове. Крилат лъв. Козел, ходещ на задните си крака, с две глави, всяка от които явно предназначена да издишва огън, изобразен с пурпурни ивици, висящи от устите им. Някакво същество, което приличаше наполовина на котарак, наполовина на орел, друго, с меча глава и човешко тяло, което Ранд взе за имитация на тролок. Тълпата завика възторжено и започна да се смее, докато шествието подскачаше през нея.
— Онзи, който го е направил, никога не е виждал тролок — изръмжа Хюрин. — Главата е прекалено голяма, а тялото — твърде мършаво. Изглежда, милорд, те не вярват в съществуването им повече, отколкото в останалите приказни същества. Единствените чудовища, в чието съществуване вярва народът от Предвратието, са айилците.