— Изобщо не ме интересува — отвърна му спокойно Ранд. — Напускаме Кайриен при първа възможност. — Той напъха юмруци в джобовете на сетрето си и усети шумоленето на бележката на Селийн. Измъкна я и я оглади върху ръкава на сетрето си. — При първа възможност — промърмори младежът и отново я прибра в джоба си. — Приятно пиене, Хюрин.
И закрачи сърдито към вратата, без да е сигурен на кого точно е сърдит — дали на Кайриен и неговата Велика игра, дали на Селийн затова, че изчезна така внезапно, или на Моарейн. Тя бе започнала всичко това, като му прибра дрехите и ги замени с господарски. Дори и сега, когато се смяташе за освободил се от тях, една Айез Седай успяваше да се меси в живота му, при това без дори да е наблизо.
Стигна до същата порта, през която бяха влезли в града, тъй като това беше единственият път, който познаваше. Един мъж, застанал пред караулното, го забеляза — яркото му сетре го отличаваше, пък и ръстът му беше по-висок от обичайния за тукашните хора — и бързо се шмугна вътре, но Ранд не му обърна внимание. Смеховете и музиката извън стените, в Предвратието, го притегляха към себе си.
Ако избродираното му със златни нишки червено сетре го правеше да изпъква вътре в града, то тук, в Предвратието, то напълно подхождаше. Мнозина от хората из уличките бяха облечени също така сиво и тъмно, като онези в града, но не по-малко носеха червени, сини, зелени, че и, златисти дрехи — някои от които бяха толкова ярки, че можеха да минат за облекла на Калайджии. А почти всички жени бяха с бродирани пъстроцветни рокли и също толкова цветни була и шалове. Макар платът на дрехите да беше позахабен и самите дрехи да не им прилягаха добре, сякаш бяха скроени за някой друг.
По едно време му се наложи да се спре пред ново шествие, също като предишното. Под ритъма на тимпаните куклата, изобразяваща тролок със свинска муцуна, започна да се бие с фигурата на мъж с корона. След няколко хаотични удара тролокът се срина победен под възторжените ръкопляскания на зрителите.
Ранд изсумтя. „Де да умираха толкова лесно.“
Хвърли поглед към една от високите постройки и се спря да надникне през вратата. Видя огромна зала, отворена към небето, обкръжена с няколко нива балкони и с платформа в единия край. Никога не беше чувал за подобно нещо. Стълпените по балконите и пода хора гледаха изпълненията на други хора върху платформата. Погледна ги и различи сред тях жонгльори, музиканти, тимпанисти и дори един веселчун с пъстро наметало, който рецитираше някакъв разказ от „Великия лов на Рога“ с мелодичния Висок напев.
Това веднага му напомни за Том Мерилин и той се забърза сред навалицата. Споменът за Том винаги му донасяше тъга. Том бе негов приятел. Приятел, който бе загинал заради него. „А аз избягах и го оставих да загине.“
В друго подобно голямо здание някаква жена, облечена в пищна бяла рокля с многобройни фусти, сякаш караше разни неща да изчезват от една кошница и да се появяват в друга, след което отново да изчезват от ръцете й сред облаци пушек. Тълпата охкаше и ахкаше.
— Два медника, ваше благородие — пропя едни подобен на плъх човечец, приседнал до прага. — Два медника, за да видите Айез Седай.
— Ами… — Ранд погледна жената. В ръцете й се беше появил бял гълъб. „Тази да е Айез Седай?“ — Не, благодаря. — Кимна на човека-плъх и се отдалечи.
И докато си пробиваше път сред човешкото множество, чудейки се какво да види по-напред, чу един дълбок глас, който се изливаше през открехната врата на едно от зданията.
— …и вие вятърът студен през прохода на Шара, студен е и гробът незнаен. И всяка година, на връх Слънцеднева, върху отрупаните камъни разцъфва цвят на роза с една кристална сълза, кацнала като капка роса върху венчелистчетата, поставена там от вярната ръка на Дънсинин. Защото тя пази ревностно клетвата, която е дала на Рогош Орловото око.
Гласът придърпа Ранд като въже и той блъсна вратата и влезе. Отвътре се разнесоха гръмки ръкопляскания.
— Два медника, ваше благородие — измънка някакъв човечец с лице на плъх, който спокойно можеше да мине за близнак на предишния. — Само два медника, за да видите…