— Веселчунът, за когото ми разказваше? — възкликна Лоиал. — Това е чудесно, Ранд! Бих искал да се запозная с него.
— Тогава тръгвай с мен, ако Хюрин не възразява да попази малко.
— За мен ще бъде удоволствие, лорд Ранд. — Хюрин извади лулата от устата си. — Тези отрепки долу през цялото време се опитваха да ме подпитват — без да си зарязват заниманията, разбира се — кой точно сте вие, милорд, и какво точно търсим в Кайриен. Отговорих им, че сме тук, за да се срещнем с приятели, но понеже са си кайриенци, те решиха, че крием нещо.
— Остави ги да си мислят каквото си щат. Хайде, Лоиал.
— Смятам да откажа — въздъхна Лоиал. — Наистина бих предпочел да остана тук. — Той вдигна книгата си, затиснал с дебелия си палец мястото, докъдето беше стигнал. — С Том Мерилин може да се запознаем и по-късно.
— Лоиал, не можеш да останеш тук цяла вечност! Та ние дори не знаем колко дълго ще стоим в Кайриен. Все едно, навън не видях нито един огиер. А дори и да срещнем такъв, те едва ли те преследват, нали?
— Не че ме преследват точно, но… Ранд, може наистина да съм бил прекалено припрян с това мое напускане на стеддинг Шангтай. Когато се върна у дома, сигурно ще си имам големи неприятности. — Ушите му помръднаха. — Дори и да изчакам, докато остарея колкото старея Хаман. Може би дотогава ще е по-добре да си намеря някой друг стеддинг.
— Ако стареят Хаман не ти позволи да се върнеш, можеш да дойдеш да живееш в Емондово поле. Там е хубаво. — „Какво ти хубаво, там си е направо чудесно!“
— Сигурен съм, че е така, Ранд, но това никога няма да стане. Разбираш ли…
— Ще поговорим за това, когато му дойде времето, Лоиал. А сега ставаш и тръгваш с мен да видим Том.
Огиерът се изправи и Ранд го забута надолу по стъпалата. Когато изтопуркаха през всекидневната, Ранд намигна на ханджията и се засмя на смаяния му поглед. „Нека да си мисли, че излизам, за да играя тази тяхна проклета Велика игра. Нека да си мисли каквото си ще. Нали Том е жив!“
Всички около портата Джангай знаеха къде се намира ханът „Гроздовете“. Ранд и Лоиал бързо се озоваха пред него, на една улица, която изглеждаше направо тиха за Предвратието.
Сградата беше дървена, триетажна и паянтова, но беше чиста и пълна с хора. Няколко мъже играеха на зарове в единия ъгъл, а няколко жени хвърляха стрелички в биче око, изрисувано на стената от другата страна. Половината посетители, изглежда, бяха кайриенци, невисоки и бледи, но Ранд долови и андорска реч, както и непознати за слуха му говори. Всички обаче бяха облечени според нравите на Предвратието, в смесица от носии от поне половин дузина различни държави. Неколцина се извърнаха при влизането им, но бързо ги забравиха и продължиха заниманията си.
Посрещна ги жена с коса бяла като на Том и остър поглед. Не беше кайриенка, ако се съдеше по тъмната й кожа и говора й.
— Том Мерилин? Аха, има стая при мен. На последния етаж, първата врата вдясно. Но Дена сигурно ще ви пусне да го изчакате вътре… — тя изгледа преценяващо сетрето на Ранд с извезаните по високата яка чапли и златните ширити по ръкавите, както и меча му — …милорд.
Стъпалата заскърцаха под ботушите на Ранд, да не говорим за тези на Лоиал. Ранд не беше сигурен дали сградата ще издържи. Намери вратата и почука.
— Влез — покани ги женски глас. — Не мога да отворя.
Ранд отвори колебливо и надникна. Едно голямо, разхвърляно легло беше натикано до едната стена, а почти цялата останала част от стаята бе запълнена с масивен двукрилен гардероб, големи, обковани с месинг куфари и сандъци, маса и два дървени стола. Една крехка жена седеше с кръстосани крака на леглото и подхвърляше шест цветни топки.
— Каквото и да е — каза тя, без да откъсва очи от топките — оставете го на масата. Том ще ви плати, като се върне.
— Вие ли сте Дена? — попита Ранд.
Тя спря да подхвърля топките и го погледна. Беше само година-две по-голяма от него, симпатична, с бледа кайриенска кожа и тъмна коса, падаща свободно по раменете й.
— Не ви познавам. Това е моята стая. Моята и на Том Мерилин.
— Съдържателката каза, че може да ни пуснете да изчакаме Том тук — каза Ранд. — Ако вие сте Дена.
— Да изчакате? — Ранд влезе в стаята, за да може и Лоиал да се напъха през тясната за него врата, и жената повдигна вежди. — Аха, и огиер. Да, аз съм Дена. Какво искате? — Тя изгледа сетрето на Ранд така съсредоточено, че пропускът й да го титулува „милорд“ не можеше да не е преднамерен, въпреки че свъсеният й поглед повторно се спря на чаплите по ножницата и меча му.