Ранд свали от рамото си вързопа.
— Дойдох да върна на Том лютията и флейтата му. И искам да се видя с него — добави бързо той, защото тя, изглежда, беше готова да ги подкани да напуснат. — Не съм го виждал дълго време.
Тя измери вързопа с очи.
— Том непрекъснато се оплаква, че си бил изгубил най-хубавите инструменти. Ако го слуша човек как ги описва, ще си рече, че е бил дворцов бард. Добре. Можете да го изчакате, разбира се, но аз трябва да се упражнявам. Том казва, че ще ми разреши да участвам в представленията в залите другата седмица. — Тя се изправи гъвкаво и взе единия от двата стола, като даде знак на Лойал да седне на леглото. — Зера ще поиска от Том да плати шестократно, ако счупите някой от столовете, приятелю огиер.
Ранд ги запозна, седна на другия стол — той изскърца опасно дори под неговата тежест — и попита колебливо:
— Вие да не би да сте чирачка на Том?
Дена бегло се усмихна.
— Може и така да се каже. — Зае се отново с жонглирането и очите й се приковаха в танцуващите във въздуха топки.
— Никога не бях чувал за жена веселчун — продума Лоиал.
— Е, аз ще съм първата. — Големият кръг се превърна в два по-малки, пресичащи се кръгове. — Смятам да видя целия свят. Том казва, че като съберем достатъчно пари, ще отидем в Тийр. — Продължи да жонглира, този път с по три топки във всяка ръка. — А после можем да отидем дори на някой от островите на Морския народ. Ата-ан Миере плащали добре на веселчуните.
Ранд огледа с любопитство стаята, с всичките куфари и сандъци. Нямаше вид на квартира на човек, който смята да си тръгва скоро. Дори на перваза на прозореца в едно гърне имаше свежи цветя. Погледът му се спря на единственото легло, на което беше седнал Лоиал. „Това е моята стая, моя и на Том Мерилин.“ Дена го изгледа предизвикателно през широкия кръг, който оформиха кръжащите топки. Лицето на Ранд се изчерви и той се окашля.
— Може би трябваше да изчакаме долу — почна младежът, но в този момент вратата се отвори и вътре пристъпи Том. Наметалото му се беше увило около глезените му и пъстроцветните му кръпки проблясваха весело. На гърба му висяха прибрани в кутии флейта и лютня; кутиите бяха от червеникаво дърво, излъскани от многократна употреба.
Топките на Дена изчезнаха сред гънките на дрехата й, тя се затича и обгърна с нежните си ръце врата на Том, За да стигне лицето му, се изправи на пръсти.
— Липсваше ми — промълви младата жена и го целуна.
Целувката им продължи известно време, всъщност толкова дълго, че Ранд си помисли дали все пак не е редно двамата с Лоиал да излязат, но Дена с въздишка се отпусна на пети.
— Знаеш ли какво е намисли пък сега този тъпоглавец Сийгхан, момичето ми? — каза Том, без да откъсва очи от нея. — Намерил е една шайка простаци, които се представят за „артисти“. Обикалят тъдява, правейки се, че те самите са Рогош Орловото око, Блаес, Гайдал Каин и… ааах! Опъват зад себе си някакво парче нарисувано зебло, което трябва да убеди публиката, че се намират в Залата на Матучин или някъде из проходите на Планините на Доом. Докато аз карам хората да повярват, че те самите са Гайдал Каин. Сийгхан ще я докара дотам, че ще съборят залата му, ако пусне тези мошеници да играят след мен.
— Том, имаме гости. Лоиал, син на Арент, син на Халан. А, и някакво момче, което се представя за Ранд ал-Тор.
Том погледна свъсено над главата й към Ранд.
— Остави ни за малко, Дена. Заповядай. — Той постави няколко сребърника в дланта й. — Ножовете ти са готови. Защо не ги платиш на Ивон? — Старият мъж погали гладката й брадичка с кокалчето на чворестия си пръст. — Хайде.
Тя го погледна мрачно, но той наметна пелерината на гърба й и промърмори:
— И Ивон да гледа да ги балансира добре.
— Един ден тя ще стане бард — заяви Том, след като жената ги остави сами. — Чуе ли веднъж някоя приказка — само веднъж, забележете! — и я запомня без грешка, и то не само думите, а всеки нюанс, дори ритъма, с който трябва да се декламира. Ръката й владее лютнята безпогрешно, а пък с флейтата от първи път свири мелодиите по-добре, отколкото ти след всичките си репетиции. — Той сложи инструментите си върху един от куфарите и придърпа освободения от Дена стол. — Когато минах през Кемлин на път за тук, Бейзъл Джил ми каза, че си заминал в компанията на един огиер. И други хора. — Той леко се поклони на Лоиал, като успя дори развее част от наметалото си, въпреки че беше седнал на него. — Приятно ми е да се запознаем, Лоиал, син на Арент, син на Халан.