— Е, надявам се поне, че сте проявили достатъчно благоразумие да не го казвате на никого. Иначе цялото Предвратие вече го е узнало и половин Кайриен дебне как да ви го отмъкне. Какво ти Кайриен, половината свят.
— О, запазихме го в тайна, Том. И аз трябва да го върна във Фал Дара, без някой от Мраколюбците или някой друг да успее да го открадне. Тази история би трябвало да е доста интересна за описване, какво ще кажеш? А аз бих могъл да се възползвам от приятел, който познава добре света. Бил си къде ли не. Знаеш неща, които аз не бих могъл и да си представя. Лоиал и Хюрин знаят много повече неща от мен, но и тримата сега сме нагазили в дълбоки води.
— Хюрин?… Не, не ми обяснявай. Не искам да знам. — Веселчунът изтегли стола си и се загледа в прозореца. — Рогът на Валийр. Това означава, че Последната битка наближава. Кой ще го забележи? Видя ли как се смеят хората по улиците? За една седмица да спрат баржите със зърно, и ще престанат да се смеят. На Галдриан ще му се стори, че всички са се превърнали в айилци. Всички лордове играят Играта на Домовете и плетат какви ли не заговори как да се приближат до краля, заговорничат как да придобият повече власт и от самия крал, планират как да свалят Галдриан и те самите да станат крале или кралици. Те ще решат, че Тармон Гай-дон е само една от поредните маневри в Играта. — Той извърна очи от прозореца. — Не допускам, че имаш предвид просто така да отидеш в Шиенар и да връчиш Рога на краля. И защо в Шиенар? Всички легенди свързват Рога с Иллиан.
Ранд погледна Лоиал. Ушите на огиера бяха клепнали.
— Отивам в Шиенар, защото знам на кого трябва да го предам там. А и освен това ни преследват тролоци и Мраколюбци.
— Чудно защо всичко това не ме изненадва. Не. Може да съм дърт глупак, но глупак, който си държи на своето. Оставям славата на теб, момче.
— Том…
— Не, казах!
Последва тягостна тишина, нарушавана само от скърцането на леглото, когато Лоиал се помръдваше. Най-сетне Ранд промълви:
— Лоиал, би ли имал нещо против да ме оставиш за малко насаме с Том? Моля те.
Лоиал изглеждаше изненадан — туфите в ушите му бяха съвсем щръкнали, — но кимна и се надигна.
— Тази игра във всекидневната ми се стори забавна. Може би ще ме допуснат да поиграя. — Том хвърли недоверчив поглед към Ранд, след като вратата се затвори зад гърба на огиера.
Ранд се поколеба. Имаше много неща, които искаше да научи, неща, за които беше сигурен, че Том знае — някога му се беше сторило, че веселчунът знае страшно много за невероятен брой неща — но не знаеше как да го попита.
— Том — продума той най-сетне. — Има ли много книги, в които да се съдържа Каретонският цикъл? — Беше по-лесно да го нарече така, отколкото „Пророчествата за Дракона“.
— В големите библиотеки — промълви Том замислено. — Преводи разни, има дори версии на Древния език. — Ранд понечи да попита дали има някакъв начин той самият да намери такава книга, но веселчунът продължи: — Древният език е много музикален, но в днешно време дори на повечето благородници не им стига търпение да го слушат. От благородниците се очаква да знаят Древния език, но мнозина от тях го учат само колкото да правят впечатление на онези, които не го знаят. Преводите не пазят същата мелодика, освен ако не са на Висок напев, а понякога това променя значенията дори повече от останалите преводи. Има един куплет в Цикъла — ритъмът се губи, тъй като преводът е буквален, но значенията са запазени. Той гласи следното:
Той се пресегна и докосна чаплите, бродирани на високата яка на Ранд.
За миг Ранд зяпна онемял, а когато проговори, гласът му беше колеблив.
— С тези на меча стават пет. На дръжката, на ножницата и на острието.
Той извърна дланта си надолу, за да скрие белега. За първи път, откакто мехлемът на Селийн си беше свършил работата, усети отново присъствието му. Не че го заболя, но знаеше, че е на ръката му.