Той се отказа да я уверява, че не участва в Играта.
— Затова ли дойде, Зера?
— Аха. Престани да играеш Великата игра, Том. И вземи се ожени за Дена. Тя ще те вземе, нищо че си стар глупак, кокалест и беловлас. Ожени се за нея и забрави за този млад лорд и за Даес Дай-мар.
— Много ти благодаря за съвета — отвърна той сухо. „Да се оженя за нея? Да я обременя с един дърт съпруг? Та тя никога няма да стане бард, ако й увисна на врата.“
— Ако нямаш нищо против, Зера, искам да остана малко сам. Довечера ще се представям пред лейди Арилин и гостите й, тъй че ще трябва да се подготвя.
Тя изсумтя, поклати недоволно глава и тръшна вратата след себе си.
Том забарабани с пръсти по масата. Със или без скъпо сетре, Ранд все пак си беше прост овчар. Ако беше нещо повече, ако беше онова, в което Том някога го беше подозирал — че може да прелива Силата, — нито Моарейн, нито някоя друга Айез Седай нямаше да му позволят да скитори свободно извън Тар Валон, без да е опитомен. С Рог или без Рог, това момче си беше прост овчар.
— Той е извън всичко това — рече си той на глас. — И аз също.
Глава 27
Сянката в нощта
Ранд и Лоиал крачеха из Предвратието.
— Това не го разбирам — каза огиерът. — Печелех през цялото време, а после дойде Дена и ми обра всичко, което бях натрупал. На всяко хвърляне — печели. Каза, че това било „малък урок“. Какво имаше предвид?
Слънцето се беше спуснало ниско на запад, като голяма червена топка, наполовина скрита под чертата на хоризонта, и хвърляше дълги сенки. Улицата беше безлюдна, като се изключеше една от големите кукли, тролок с кози рога и с меч на колана, който пристъпваше към тях — петима мъже въртяха прътите зад него. Звуците на бурно веселие продължаваха да се сипят от други части на Предвратието, където се намираха залите за забавления и пивниците, но тук вратите вече бяха залостени и кепенците на прозорците — затворени.
Ранд се спря да опипа кутията на флейтата и я преметна на гърба си. „Не можех и да очаквам да изостави всичко и да тръгне с нас, но можеше поне да поговори с мен. О, Светлина, няма ли най-сетне Ингтар да се появи?“ Той бръкна в джобовете на сетрето и напипа бележката на Селийн.
— Нали не мислиш, че тя… — Лоиал замълча неловко. — Нали не мислиш, че ме е мамила, а? Всички около нас се хилеха, сякаш правеше нещо много хитро.
Ранд се уви плътно в плаща си. „Защо не взема Рога и не тръгна? Ако останем да чакаме Ингтар, може да се случи какво ли не. Фейн рано или късно ще довтаса. Трябва да го изпреваря.“ Мъжете с куклата вече почти се бяха изравнили с тях.
— Ранд — изведнъж промълви Лоиал. — Това не е…
Мъжете внезапно захвърлиха прътите и те изтрополиха на калдъръма. Вместо да падне, тролокът скочи срещу Ранд с протегнати напред ръце.
Време за мислене нямаше. Инстинктът издърпа меча от ножницата в свистяща дъга. „Луна, изгряваща над Езерата“. Тролокът се олюля, килна се назад, и изхърка и падна.
За миг всички замръзнаха. После мъжете — очевидно Мраколюбци, насочиха погледи от умиращия на улицата тролок към Ранд, с меча в ръце, и Лоиал до него. Обърнаха се и побягнаха.
Ранд също беше зяпнал тролока. Празнотата го беше обгърнала преди да посегне към дръжката. Сайдин блесна в ума му, зовейки го с онази мътна светлина, от която му прилошаваше. С усилие той накара празнотата да изчезне и облиза устни.
— Лоиал, трябва да се връщаме в хана. Хюрин е сам-самичък, а те…
И изхриптя, защото една здрава ръка, толкова дълга, че можеше да обгърне двама като него през гърдите, го повдигна. Космата длан стисна гърлото му. Над главата му се мерна зурла с щръкнали като бивни зъби. Гнусна воня изпълни ноздрите му, сладникава и в същото време — като в кочина.
Също така бързо, както бе сграбчила гърлото му, ръката го пусна. Ранд зяпна зашеметен дебелите пръсти на огиера, които я бяха стиснали за китката.
— Дръж се, Ранд! — Гласът на Лоиал прозвуча задавено. Свободната ръка на огиера се пресегна и се впи в другата ръка, която продължаваше да държи Ранд над земята. — Дръж се.
Олюлявайки се, Ранд направи крачка-две, окопити се и рязко се извърна с вдигнат над главата меч.
Застанал зад тролока с глиганската зурла, Лоиал бе стиснал съществото за китката на едната и под лакътя на другата ръка. Дишаше с усилие. Тролокът ръмжеше гърлено на грубия си тролокски език и извръщаше глава назад, мъчейки се да закачи Лоиал с някой от бивните си.