Ранд се опита да намери пролука, за да промуши тролока с меча си, без да нарани Лоиал, но огиерът и чудовището се завъртяха в тромавия си танц и нямаше как да го прониже.
Тролокът изпъшка и с усилие издърпа лявата си ръка, но преди да се отскубне, Лоиал стегна ръката си около врата му и го притисна към себе си. Ноктестите пръсти на тролока запълзяха към дръжката на меча му — кривото оръжие висеше на неподходящо място, за да го използва с лява ръка, но малко по малко тъмната стомана на острието се измъква от ножницата. И двамата продължаваха да се тресат, вплетени един в друг така, Че Ранд не можеше да се намеси, без да рискува да нарани Лоиал.
Силата. Само тя можеше да помогне. Виж, как — той не знаеше, но не можеше да измисли нищо друго, освен да пробва. Тролокът вече бе успял да измъкне меча наполовина.
С неохота Ранд призова покрова на самотата. Сайдин блесна и го притегли както мирис на цвете притегля пчеличката, както вонята на леш — мухата. Той разтвори душата си, настрани и нагоре, и се пресегна. Нямаше нищо. Все едно че се бе протегнал да докосне лъч светлина. Покварата се плъзна по него, просмука го, но той не усети в себе си никакъв прилив на светлина. Обзет от отчаяние, той се пресегна, наново и наново. И пак, и пак — единствено покварата.
Лоиал внезапно надигна чудовището и го запокити с все сила във фасадата на близкото здание. Тролокът се удари в нея с главата напред, със силен трясък, и се срина по стената с прекършен врат. Лоиал се изправи над него, гърдите му се повдигаха тежко.
Ранд надникна през покрова за миг и разбра какво е станало. Веднага остави празнотата и омърсената светлина да изчезнат и бързо пристъпи до огиера.
— Аз… никога досега… не бях… убивал, Ранд. — Лоиал разтреперан въздъхна.
— То щеше да те убие, ако го беше оставил — отвърна Ранд. Погледна с тревога към залостените врати и затворените кепенци. Където има два тролока, ще има и повече. — Съжалявам, че се наложи да го сториш, Лоиал, но то щеше да убие и двама ни, ако не и по-лошо.
— Знам. Но не ми харесва това. Дори и да е тролок. — Огиерът посочи залязващия слънчев диск и стисна Ранд под мишницата. — Там има още един.
На фона на слънцето Ранд трудно можа да различи подробности, но от запад, изглежда, към тях се приближаваше друга група мъже с огромна кукла. Само че сега той знаеше за какво да гледа — „куклата“ движеше краката си прекалено естествено и зурлестата глава се надигна да подуши във въздуха, без някой от прътите да я дърпа. Тролокът и Мраколюбците можеха и да не ги забележат сред сенките, но въпреки това бе ясно, че душат и се приближават към тях.
— Фейн е разбрал, че съм някъде тук — промълви той, докато отриваше бързо окървавения меч в дрехата на мъртвия тролок. — Пратил ги е да ме намерят. Но се бои тролоците да не бъдат забелязани, иначе нямаше да ги накара да се маскират така. Ако успеем да излезем на някоя улица, по която има хора, спасени сме. Трябва да се върнем при Хюрин. Ако Фейн го намери сам с Рога…
Той дръпна Лоиал към съседния ъгъл и се обърна към най-близкия до тях източник на музика и смях, но много преди да стигнат до него, пред тях се появи друга група мъже, с кукла, която не беше никаква кукла. Ранд и Лоиал завиха зад следващия ъгъл. Улицата водеше на изток.
Всеки път, когато Ранд се опиташе да се добере до музика и смях, на пътя им изникваше тролок, който душеше във въздуха за миризмата им. Някои от тролоците можеха да преследват по миризмата. Понякога там, където нямаше кой да го види, стърчеше само тролок. Неведнъж Ранд беше просто сигурен, че е един от видените преди малко. Обкръжаваха ги, та двамата с Лоиал да не могат да напуснат опустелите улици със затворени врати и прозорци. Постепенно двамата бяха принудени да се оттеглят на изток, по-далече от града и Хюрин, далече от други хора, по тесни, бавно здрачаващи се улички, нижещи се във всички посоки. Ранд поглеждаше със съжаление към сградите, покрай които минаваха, към високите къщи, здраво залостени за през нощта. Дори и да почукаше на някоя врата и някой да им отвореше и да ги пуснеше да влязат, нито една от вратите, които виждаше, не беше в състояние да спре тролок. И щеше да има повече жертви.
— Ранд — промълви Лоиал след дълго мълчание. — Вече няма накъде да бягаме.
Бяха стигнали източния край на Предвратието; двете високи здания от двете страни на улицата бяха последните. Светлините по прозорците на горните етажи му намигваха подигравателно, но долните бяха здраво затворени. Пред тях се простираха хълмове, обгърнати от привечерния здрач и почти пусти — само с по някоя ферма в далечината. Е, не съвсем пусти. Очите му смътно доловиха бледи стени, обкръжаващи един от по-големите хълмове, може би на миля разстояние, и някакви постройки зад тях.