— Избутат ли ни оттук, няма да се притесняват повече, че някой може да ги види — каза Лоиал.
Ранд посочи стените около хълма.
— Онези там би трябвало да спрат тролоците. Сигурно е замък на някой лорд. Може да ни пуснат да влезем. Един огиер и един чуждоземен лорд. Това сетре рано или късно трябва да свърши полезна работа. — Отново погледна назад по улицата. Тролоци все още не се мяркаха, но въпреки това той задърпа огиера за ръкава покрай последното здание.
— Мисля, че е Съборният палат на Илюминаторите, Ранд. Илюминаторите строго пазят тайните си. Не смятам, че биха пуснали дори и самия Галдриан вътре.
— В каква беля сте се забъркали пък сега вие двамата? — се чу познат женски глас. Във въздуха мигом се разнесе не по-малко позната миризма на силен парфюм.
Ранд зяпна. Иззад ъгъла, покрай който току-що бяха завили, се появи Селийн. Бялата й рокля сякаш грейна сред вечерния здрач.
— Ти как се озова тук? Какво правиш тук? Трябва веднага да изчезваш. Бягай! Гонят ни тролоци.
— Това го видях. — Гласът й беше сух и спокоен. — Дойдох да те намеря, а виждам, че са ви подкарали някакви тролоци, като овци. Как може един мъж, притежаващ Рога на Валийр, да позволи да се държат така с него?
— Рогът не е у мен — сряза я той. — А и не знам как би могъл да ми помогне. От мъртвите герои не се очаква да станат от гробовете, за да ме спасят от тролоци. Селийн, трябва да се махаш. Бягай! — Той надникна зад ъгъла.
На не повече от стотина разтега от тях един тролок бе изпънал врат във въздуха и душеше. Голямото туловище до него сигурно принадлежеше на друг тролок, мяркаха се и по-малки сенки. Мраколюбци.
— Късно е — промърмори Ранд, свали плаща си и го подаде на Селийн. Беше достатъчно дълъг, за да покрие цялата й рокля, дори се влачеше по земята. — Трябва да го повдигнеш, за да можеш да тичаш — каза той. — Лоиал, ако не ни пуснат вътре, ще трябва да се промъкнем някак.
— Но, Ранд…
— Тролоците ли искаш да чакаме? — Подбутна Лоиал, за да тръгне, хвана Селийн за ръка и затичаха. — Намери някакъв път така, че да не си счупим вратовете, Лоиал.
— Не им позволявай да те тревожат — каза Селийн. Изглежда, на нея й беше по-лесно да следва огиера по петите, отколкото на него. — Потърси Целостта и се успокой. Този, който ще става велик, трябва винаги да е спокоен.
— Тролоците може да те чуят — изшътка й той. — И не искам да ставам велик. — Стори му се, че красавицата изръмжа раздразнено.
Под краката им от време на време се обръщаха камъни, но иначе пътят им през хълмовете не се оказа толкова труден, въпреки сенчестия здрач. Всякакви дървета и храсти отдавна бяха изсечени за огън. Нищо не растеше тук освен трева до коляно, която леко шумолеше под краката им. Вдигна се лек вечерен ветрец. Ранд се притесни, че полъхът му ще отнесе миризмата им до тролоците.
Когато стигнаха до стената, Лоиал спря. Стърчеше два пъти над огиера, а камъните й бяха покрити с дебел слой бяла мазилка. Ранд се извърна назад към Предвратието. Откъм стените на града светлините от прозорците се протягаха във всички посоки като спици на колело.
— Лоиал — промълви той. — Виждаш ли ги? Преследват ли ни?
Огиерът също погледна към Предвратието и със съжаление кимна.
— Виждам само някои, но идват насам. Тичат. Ранд, аз наистина не смятам, че…
Селийн го прекъсна.
— Щом иска да влезе, алантин, значи му трябва врата. Като тази например. — И тя посочи едно тъмно петно в стената. Макар и да му го каза, Ранд не можеше да повярва, че е врата, но след като тя пристъпи до петното и го дръпна, то се отвори.
— Ранд… — отново започна Лоиал.
Ранд припряно го забута към вратата.
— Друг път, Лоиал. И тихичко. Сега се крием, разбра ли? — Вкара ги вътре и затвори вратичката след себе си. Имаше скоби за лост, но лост не се виждаше. Нямаше да спре никого, но може би тролоците щяха да се поколебаят да проникнат зад стените.
Оказаха се на някаква уличка, водеща нагоре по хълма между две редици ниски здания без прозорци. Отначало той си помисли, че и те са от камък, но после се увери, че бялата мазилка е положена върху дърво. Вече бе доста тъмно и луната хвърляше съвсем бледо подобие на светлина.