— Няма защо да си толкова щастлива от това — промърмори Ранд. Помъчи се да спре да мисли за мириса й и за допира на тялото й и празнотата почти го обгърна. Разтърси глава, за да я отмахне. Тролоците, изглежда, все още не ги бяха забелязали. Отпусна гръб на стената и се взря към близката тъмна уличка. Понечеха ли да тръгнат към нея, тролоците веднага щяха да ги забележат, жената на прозореца — също. И всичко щеше да се превърне в надпревара между тролоци и Илюминатори кой да ги спипа пръв.
— Величието ти наистина ще ме ощастливи. — Въпреки думите й, гласът на Селийн прозвуча сърдито. — Май трябва да те оставя за известно време, за да намериш сам своя изход. Ако не успееш да хванеш величието, когато ти е подръка, може би просто заслужаваш да умреш.
Ранд не я погледна.
— Лоиал, можеш ли да видиш дали в края на тази уличка има друга врата?
Огиерът поклати глава.
— Прекалено светло е тук и доста тъмно — там. Виж, ако можех да вляза в уличката, щях да видя.
Ранд напипа дръжката на меча си.
— Вземи Селийн. Видиш ли врата — ако видиш, — извикай и ще те последвам. Ако няма врата, ще я вдигнеш, за да прескочи стената.
— Добре, Ранд. — Гласът на Лоиал беше загрижен. — Но тръгнем ли, тролоците веднага ще ни подгонят, независимо дали някой гледа. Дори и да се намери врата, ще ни гонят по петите.
— Ти остави тролоците на мен. — „Трима. Бих могъл да се справя с помощта на празнотата.“ Но мисълта за сайдин го накара да вземе решение. Твърде много странни неща го бяха сполетели, когато бе допуснал мъжката половина на Верния извор да се приближи до него. — Ще ви настигна. Тръгвай. — Обърна се и отново надникна към тролоците.
С крайчеца на окото си мерна раздвижилото се едро тяло на огиера и бялата рокля на Селийн, наполовина покрита от собствения му плащ. Един от тролоците оттатък тръбите посочи възбудено към тях, но тримата продължаваха да се колебаят и поглеждаха притеснено към жената на прозореца. „Трима. Трябва да измисля нещо друго. Не празнотата. Не сайдин.“
— Има врата! — доехтя приглушеният вик на Лоиал. Един от тролоците пристъпи извън сенките, останалите се окопитиха и го последваха. Някак отдалече Ранд дочу изплашения вик на жената на прозореца. Лоиал също извика нещо.
Без да мисли, Ранд скочи. Трябваше да спре по някакъв начин тролоците, иначе те щяха да налетят върху него, а също и върху огиера и Селийн. Грабна една от пушещите пръчки, хвърли се към най-близката тръба и я наклони право към тролоците. Те забавиха колебливо ход — жената на прозореца писна, — а Ранд допря пушещия край на пръчката до фитила.
Кухият тътен последва почти мигновено и дебелата тръба ритна и го събори. Гръмотевичен рев разтърси нощта и ослепителният блясък, изхвърчал от тръбата, раздра мрака.
Примигвайки, Ранд се изправи. Ушите му пищяха. Втренчи се удивен напред. Половината тръби и всички сандъци се бяха килнали, а ъгълът на зданието, до което бяха застанали тролоците, беше изчезнал. Пламъци облизваха остатъците от дървената стена и рафтовете зад нея. От тролоците нямаше и помен.
През звъна в ушите си Ранд дочу крясъците на хората в осветеното здание и се спусна към уличката. Спъна се в нещо и разбра, че е плащът му. Грабна го, без да спира. Виковете на Илюминаторите кънтяха зад гърба му.
Лоиал подскачаше нетърпеливо край отворената врата. И беше сам.
— Къде е Селийн? — попита ядосано Ранд.
— Изчезна, Ранд. Опитах се да я хвана, но тя ми се изплъзна от ръцете.
Ранд се озърна през рамо. Откъм площада долитаха викове:
— Пясък! Бързо донесете торбите с пясък!
— Това е бедствие! Истинско бедствие!
— Избягаха натам!
Лоиал го сграбчи за рамото.
— Не можеш да й помогнеш, Ранд. Освен ако не искаш и теб да хванат. Трябва да се махаме. — Един от суетящите се хора се появи в края на улицата, като сянка, очертана от блясъка на пламъците зад него, и посочи към тях. — Хайде, Ранд!
Ранд се остави да го издърпат през вратата и двамата се озоваха сред мрака навън. Затичаха. Пожарът зад тях постепенно се смали и се превърна в светещо петно, а светлините на Предвратието се приближиха. На Ранд почти му се дощя да се появят още тролоци, или каквото и да е, с което да се сбие. Но само нощният ветрец галеше високата трева под краката му.
— Опитах се да я спра — каза Лоиал. — Наистина не можехме да направим нищо. Просто щяха да хванат и нас.