Ранд въздъхна.
— Знам, Лоиал. Направил си, каквото си можал. — Спря, обърна се и се взря в далечния блясък. Беше се смалил. Илюминаторите, изглежда, се справяха с потушаването на пожара. — Трябва да й помогна някак. — „Но как? Със сайдин? Със Силата?“ Той потръпна. — Трябва да й помогна.
Закрачиха мълчаливо по осветените улички на Предвратието. Когато влязоха в „Защитника на Драконовата стена“, ханджията отново му поднесе запечатан пергамент.
Ранд го взе и зяпна белия печат. Лунен сърп и звезди.
— Това кой го остави? Кога?
— Някаква старица, милорд. Само преди четвърт час. Слугиня, макар да не пожела да ми каже от кой Дом. — Куале се усмихна разбиращо, като че ли одобряваше доверителния характер на писмото.
— Благодаря — каза Ранд, без да откъсва очи от печата. Ханджията ги изгледа замислен, докато се изкачваха по стълбището.
Когато Ранд и Лоиал влязоха в стаята, Хюрин извади лулата от устата си. Беше поставил късия си меч и щита на масата и ги триеше с мазен парцал.
— Много се забавихте с този веселчун, милорд. Как е той?
Ранд се сепна.
— Какво? А, Том ли? Добре е… — Счупи печата, разгъна пергамента и зачете.
„Всеки път, когато си помисля, че знам какво ще направиш, ти правиш нещо друго. Ти си опасен мъж. Може би скоро отново ще сме заедно. Мисли за Рога. Мисли за славата. И мисли за мен, защото ще бъдеш мой завинаги.“
Отново нямаше никакъв подпис, само нежният почерк.
— Всички ли жени са луди? — попита Ранд към тавана. Хюрин сви рамене. Ранд се тръшна на другия стол, предназначен за размерите на огиер; стъпалата му увиснаха над пода, но му беше все едно. Втренчи се объркан в покритата с одеяло ракла под леглото на Лоиал. „Мисли за славата.“ — Няма ли най-после да дойде Ингтар.
Глава 28
Нова нишка в Шарката
Перин поглеждаше притеснен към върховете на Камата на Родоубиеца. Пътят им продължаваше все нагоре и сякаш това изкачване щеше да продължи цяла вечност, макар че според него превалът не трябваше да е много далече. От едната страна на пътеката земята рязко свършваше до водите на плитък планински поток, който се пенеше, забързан през облите камънаци. От другата страна се издигаха назъбени канари, като замръзнали каменни водопади. Самата пътека извиваше през осеяни с камънаци пространства; някои камъни бяха големи колкото човешка глава, други — колкото цяла каруца. За някой враг нямаше да е никак трудно да се прикрие зад тях.
Вълците му казваха, че в планините има хора. Перин се чудеше дали няма да се окажат Мраколюбци, от слугите на Фейн. Вълците нито го знаеха, нито ги интересуваше. Знаеха само, че Изкривените са някъде напред. Все още далеко напред, въпреки че Ингтар караше всички да бързат: Перин забеляза, че Юно поглежда към върховете не по-малко притеснен от самия него.
Мат, преметнал лъка на гърба си, яздеше с привидно безгрижие, като жонглираше непрекъснато с трите си цветни топки, но изглеждаше по-блед от обикновено. Верин вече го преглеждаше по два-три пъти на ден и се мръщеше, и Перин беше сигурен, че дори се е опитала поне веднъж да приложи Лечителството, но не забелязваше някаква особена разлика. Във всеки случай тя изглеждаше все повече погълната от някакви мисли, които не желаеше да сподели.
„Мисли за Ранд“ — каза си Перин, загледан в гърба на Айез Седай. Тя винаги яздеше в челото на колоната до Ингтар и винаги настояваше да яздят дори по-бързо, отколкото шиенарският лорд можеше да позволи. „Тя, изглежда, знае за Ранд.“ Образи, предавани от вълците, проблясваха в ума му — каменни фермерски къщи и селца по терасирани планински хълмове, все отвъд върховете на планината. Вълците гледаха на тях не по-различно, отколкото на безлюдните, обрасли с дървета хълмове и ливади, но с чувството, че са похабена земя. За миг той се улови, че споделя тяхното съжаление, и си спомни за местата, които двуногите отдавна бяха изоставили, спомни си своя пъргав бяг сред дърветата и как стискаше гладно челюсти, когато някоя сърна се опиташе да му се измъкне, и… С усилие изтласка вълците и вълчите страсти от съзнанието си. „Тези Айез Седай ще ни съсипят всички.“
Ингтар задържа коня си и се изравни с Перин. Понякога в очите на Перин извитият сърп върху шлема на шиенареца приличаше на рога на тролок.
— Кажи ми пак какво ти казаха вълците — тихо каза Ингтар.
— Казах ти го вече десет пъти — промърмори Перин.