— Кажи ми го пак! Всичко, което може да съм пропуснал, всичко, което може да ми помогне да намеря Рога… — Ингтар въздъхна и заговори малко по-спокойно. — Трябва да намеря Рога на Валийр, Перин. Пак ми го кажи.
На Перин не му се налагаше да го подреди отново в ума си, не и след толкова повторения. Заговори почти наизуст.
— Някой… или нещо… е нападнал Мраколюбците през нощта и ги е избил — поне онези, на които се натъкнахме. — Вече бе свикнал с това и стомахът му не се свиваше при спомена за видяното. — Вълците го наричат — човека или нещото — Сянкоубиец. Струва ми се все пак, че е човек, но те не са се приближили достатъчно, за да видят добре. Те не се страхуват от този Сянкоубиец, по-скоро изпитват благоговение пред него. Казват, че сега тролоците преследват Сянкоубиеца. И също така, че Фейн е с тях — дори след толкова време запомнената миризма на Фейн, усещането за този човек го накара да сгърчи устни — така че и Мраколюбците би трябвало да са с него.
— Сянкоубиец — промърмори Ингтар. — Да не би да е нещо от тварите на Тъмния, като мърдраал? Виждал съм в Погибелта разни неща, които може да се нарекат Сянкоубийци, но… Нищо друго ли не са видели?
— Те не биха се приближили до него. Не е бил Чезнещ. Казах ти, те биха се нахвърлили да убият някой Чезнещ с по-голяма стръв, отколкото срещу тролоци, дори да се наложи да пожертват половината глутница. Ингтар, вълците, които са го видели, са предали образа на други, те пък на други, преди да стигне до мен. Мога само да опиша това, което стигна от мен, а след толкова много предавания… — Той млъкна, защото към тях се приближи Юно.
— Айилец сред скалите — тихо съобщи едноокият.
— Толкова далече от Пустошта? — възкликна невярващо Ингтар. На иначе безизразното лице на Юно легна смътна сянка на обида и Ингтар добави: — Не, не се съмнявам в теб. Просто ми е чудно.
— Проклетникът му с проклетник като че държеше да го видя, иначе нямаше да го забележа — призна си Юно. — И проклетото му лице не беше забулено, така че не е излязъл да убива. Но видиш ли някой проклет айилец, ти се ще хич да не си го видял. — Изведнъж окото му се разшири. — Да ме изгори дано, ако гадният му скапан проклетник не иска нещо повече от това само да го видим. — И посочи напред по пътя.
Мигновено пиката на Масема се наведе за бой; той срита коня си с пети и след три крачки се понесе в бесен галоп. Не беше единственият — цели четири стоманени остриета се насочиха към човека, застанал пред тях.
— Стой! — изрева Ингтар. — Стой, казах! Ще отрежа ушите на всеки, който не спре!
Масема дръпна рязко юздите на коня си. Другите също спряха сред облак прах на не повече от десет разтега от мъжа, с все още насочени към гърдите му копия. Той вдигна ръка да отвее понеслия се към него прахоляк; това бе първото движение, което бе направил досега.
Беше висок мъж с потъмняла от слънцето кожа и обръсната червена коса, само с една опашка на тила, увиснала до раменете му. От високите до коленете му ботуши с връзки до парчето плат, увито хлабаво около врата му, цялото му облекло беше на кафяви и сиви петна, които можеха да се слеят с околните скали и земята. Краят на къс, извит лък стърчеше зад рамото му, а на бедрото от колана му висеше колчан, натъпкан със стрели. От другата страна на кръста му бе окачен дълъг нож. В лявата си ръка държеше кръгъл, покрит с кожа щит и три къси копия с остриета, дълги колкото тези на шиенарските пики.
— Нямам гайдари, за да поиграя на свирнята им — обяви той усмихнато. — Но ако искате Танца… — Не промени стойката си, но Перин долови откъм него внезапен полъх на готовност. — Казвам се Юриен, от Двата зъбера, клон на рода Рейн Айил. Аз съм Червен щит. Добре ме запомнете.
Ингтар слезе от коня и тръгна към него, сваляйки шлема си. Перин се поколеба само за миг, след което също скочи от седлото и го настигна. Не можеше да си позволи да пропусне възможността да види истински айилец отблизо. Забулен в черно айилец! В не едно сказание айилците се описваха като също толкова смъртноопасни, колкото тролоците — в някои дори се твърдеше, че всички те са Мраколюбци — но усмивката на Юриен някак не изглеждаше толкова опасна, макар мъжът да бе готов да скочи. Очите му бяха сини.
— Прилича на Ранд. — Перин се извърна и видя, че и Мат се е присъединил към тях. — Може би Ингтар е прав — добави Мат тихо. — Може би Ранд е айилец.
Перин кимна.
— Това обаче не променя нищо.
— Да, не променя нищо. — Мат като че ли имаше предвид нещо друго, не това, което си мислеше Перин.