— И двамата сме далеч от домовете си — обърна се Ингтар към айилеца. — А и ние сме дошли за други неща, не да се бием. — Перин промени мнението си за усмивката на Юриен. Човекът всъщност изглеждаше разочарован.
— Както желаеш, шиенарецо. — Юриен се обърна към Верин, която току-що бе слязла от коня си, и я поздрави със странен поклон, като заби остриетата на копията си в земята и вдигна десница, с длан навън. — Премъдра, водата ми е твоя.
Верин подаде юздите на коня си на един от войниците, приближи се до айилеца и го изгледа с любопитство.
— Защо ме наричаш така? Да не би да ме вземаш за айилка?
— Не, Премъдра. Но ми приличаш на една от онези, които хващат пътя за Руйедан и оцеляват. Годините не докосват Премъдрите така, както останалите жени, или както нас, мъжете.
Айез Седай го погледна възбудено, но Ингтар нетърпеливо се намеси.
— Преследваме едни Мраколюбци и тролоци, Юриен. Да си видял някаква следа от тях?
— Тролоци? Тук? — Очите на Юриен светнаха. — Това е една от поличбите, за които споменават пророчествата. Когато тролоците отново излязат от Погибелта, ние ще напуснем Триделната земя и ще си върнем древните места. — Останалите по конете си шиенарци засумтяха недоволно. Юриен ги измери с горделив поглед, сякаш ги гледаше отвисоко.
— Триделната земя ли? — възкликна Мат.
Перин си помисли, че приятелят му изглежда още по-блед — не чак болен, но сякаш дълго време не е излизал на слънце.
— Вие я наричате Пустошта — отвърна Юриен. — За нас тя е Триделната земя. Точилен камък, който ни създава; земя на изпитание, за да докажем силата си; и наказание за греха.
— Какъв грях? — попита Мат. Перин затаи дъх, очаквайки всеки момент копията на Юриен да блеснат към тях.
Айилецът само сви рамене.
— Толкоз отдавна е било, че никой не помни. Освен Премъдрите и главатарите на кланове, но те не говорят за това. Трябва да е било много голям грях, щом дори те не си позволяват да говорят за него, но Създателят добре ни наказва.
— Тролоци — настоя Ингтар. — Виждал ли си тролоци?
Юриен поклати глава.
— Щях да ги убия, ако ги бях срещнал, но не съм виждал нищо освен скали и небе.
Ингтар също поклати глава, загубил интерес от срещата, но Верин заговори много съсредоточено.
— Това нещо, което назова Руйедан. Какво е то? Къде се намира? Как се избират момичетата, които трябва да отидат при него?
Лицето на Юриен се изпъна и погледът му помръкна.
— Не мога да говоря за него, Премъдра.
Десницата на Перин стисна дръжката на брадвата. Беше заради тона на Юриен. Ингтар също се напрегна, готов да посегне към меча си, а мъжете на седлата се размърдаха. Но Верин пристъпи към айилеца, докато почти не се опря в гърдите му, и го погледна в очите.
— Аз не съм Премъдра от онези, които познаваш, Юриен — заяви тя настоятелно. — Аз съм Айез Седай. Кажи, каквото можеш, за Руйедан.
Айилецът, който досега изглеждаше готов да се справи с двадесетината въоръжени мъже, сякаш понечи да побегне от пълничката жена с посивяла коса.
— Аз… мога да ви кажа само онова, което е известно на всички. Руйедан се намира в земите на Джен Айил, четиринадесетия клан. За тях не мога да говоря нищо, освен да спомена името им. Никой не може да отиде там освен жени, които искат да станат Премъдри, и мъже, които искат да станат главатари на кланове. Може би Джен Айил ги избира. Не знам. Мнозина отиват, малцина се завръщат, и тези, които се връщат, са белязани като такива, каквито са — Премъдри или главатари на кланове. Нищо повече не мога да кажа, Айез Седай. Нищо повече.
Верин продължаваше да се взира в него, стиснала устни. Юриен вдигна очи към небето, сякаш се мъчеше да си спомни нещо.
— Сега ще ме съсечеш ли, Айез Седай?
Тя примигна.
— Какво?
— Ще ме съсечеш ли сега? Едно от старите предания твърди, че ако отново бъдем победени от Айез Седай, те ще ни посекат. Знам, че твоята сила е много по-голяма, отколкото на Премъдрите. — Айилецът изведнъж се усмихна безрадостно. Дива светлина грейна в очите му. — Докарай мълниите си, Айез Седай. Ще затанцувам в тяхната прегръдка.
Айилецът си бе помислил, че ще умре, но не се боеше. Перин осъзна, че устата му е зейнала, и я затвори с трясък.
— Какво ли не бих дала — промърмори Верин, вдигнала глава към лицето на Юриен — да те заведа в Бялата кула. Или поне да пожелаеше да говориш. О, я се успокой, човече. Нищо лошо няма да ти сторя. Освен ако ти не искаш да ми навредиш с тези приказки за танци.