Тук им бяха оказали съвсем лека съпротива — стълбове пушек се издигаха едва от десетина опожарени къщи. Боядисаният в бяло хан бе останал непокътнат като повечето сгради.
Борнхалд спря пред хана и погледът му обходи задържаните селяни — войниците му ги пазеха край селския геран, до бесилката, вдигната край селската морава. Бесилката беше скована набързо, само една греда върху две подпори, но на нея висяха тридесет трупа и вятърът развяваше дрипите по телата им. Имаше и малки телца, увиснали между труповете на възрастни. Дори Биар беше зяпнал невярващо към тях.
— Муадх! — изрева той. Един прошарен мъж изтича откъм групата войници, пазещи задържаните. Веднъж Муадх беше паднал в ръцете на Мраколюбци и сега обезобразеното му лице можеше да сепне и най-коравия мъж. — Това твоя работа ли е, или на Сеанчан?
— Нито моя, нито тяхна, лорд-капитане. — Гласът на Муадх беше нисък, гърлен и хриплив: още един белег, оставен му от Мраколюбците. Повече нищо не каза.
Борнхалд се намръщи.
— Със сигурност не го е направила тази сган — каза той, сочейки към пленените. Чедата не изглеждаха толкова изрядни, както когато ги бе повел през Тарабон, но бяха почти готови за парад в сравнение с дрипавата тълпа, присвиваща се под зорките им погледи. Парцаливи мъже с помръкнали лица. Жалки отломки от армията, която Тарабон беше вдигнал, за да се противопостави на нашествениците в Томанска глава.
Муадх се поколеба, после се обади предпазливо:
— Селяните казаха, че били облечени в тарабонски плащове, милорд-капитан. Сред тях имало един едър мъж със сиви очи и големи мустаци, по описание прилича като две капки вода на Чедото Еарвин, и някакъв момък, който се опитвал да скрие красивото си лице под жълтеникава брада. Все едно че ми говореха за Чедото Вуан, милорд-капитан.
— Разпитвачите! — изръмжа Борнхалд. Еарвин и Вуан бяха от онези, които той трябваше да остави под командата на Разпитвачите. Беше виждал и друг път тактиката на Разпитвачите, но за пръв път се изправяше пред детски трупчета.
— Щом милорд-капитанът смята така. — В гласа на Муадх се долавяше трескаво съгласие.
— Срежете въжетата — разпореди се уморено Борнхалд. — Свалете ги и успокойте селяните, че повече убийства няма да има. — „Освен ако някой глупак не реши да прояви храброст пред жена си, и тогава ще се наложи да го екзекутирам за назидание.“ Слезе от коня, поглеждайки отново към пленниците, а Муадх побърза да се разпореди да донесат стълби и ножове. Все повече му се налагаше да се притеснява от прекаленото усърдие на Разпитвачите; искаше му се, ако може, изобщо да не помисля за тях.
— Не оказват голяма съпротива, милорд-капитан — каза Биар. — Нито тези тарабонци, нито остатъците от доманите. Хапят като притиснати плъхове, но когато някой захапе тях, се разбягват.
— Да видим как ще се оправим с нашествениците, Биар, пък после да се занимаваме с тези хора, а? — Лицата на пленниците бяха унили. — Кажи на Муадх да ми доведе някой от тях. — Лицето на Муадх беше толкова ужасяващо, че и най-коравият мъж щеше да се смири пред него. — За предпочитане командир. Някой, който да е достатъчно умен, за да разкаже какво е видял, без да го разкрасява, но и достатъчно млад, за да е по-сговорчив. И каже на Муадх да не бъде прекалено милостив към него, ясно? Това приятелче трябва да е сигурно, че му мисля по-лошо и от онова, което би могъл да сънува в кошмарите си, освен ако не ме убеди в друго. — Хвърли юздите в ръцете на едно от Чедата и закрачи към хана.
Ханджията бе покорен запотен мъж, чиято риза така се бе изпънала върху корема му, че червените шевици по нея сякаш всеки миг щяха да се пръснат. Борнхалд му махна с ръка да се разкара, погледна съвсем бегло жената и няколкото дечица, които се бяха сгушили край вратата, и дебелият ханджия подкара навън и тях.
Борнхалд свали тежките си ръкавици и седна до една от масите. Твърде малко знаеше за тези нашественици, за чужденците. Така ги наричаха почти всички, онези, което не дърдореха празните приказки за потомците на Артур Ястребовото крило. Знаеше също така, че те самите се наричат Сеанчан, както и Хайлене. Знаеше достатъчно от Древния език, за да може да съобрази, че последното означава „Дошлите преди“, или „Предтечите“. Наричаха се също така Риагел — Онези, що се връщат у дома, и говореха за Коренне, Завръщането. Всичко това беше почти достатъчно, за да повярва и той самият на приказките, че армиите на Артур Ястребовото крило са се завърнали. Никой не знаеше откъде точно бяха дошли Сеанчан, освен че бяха дебаркирали от кораби. На молбите на Борнхалд да му осигурят сведения за Морския народ бе отвърнато с мълчание. Амадор не изпитваше много добри чувства към Ата-ан Миере, и чувствата бяха взаимни. Единственото, което знаеше за тези Сеанчан, бе от хора като онези отвън, край моравата. Прекършена, пребита сган, която говореше глупости. За хора, които се сражавали колкото върху коне, толкова и върху чудовища, които се биели с други чудовища на тяхна страна и принуждавали Айез Седай да раздират земята под краката на враговете им.