— Ще… ще стигнем до плитчините преди да са ни настигнали — промълви бавно Ярин. Мъчеше се да не поглежда към ревящата под облаците мъгла вода.
Домон поклати глава.
— Не знам как го правят туй, но могат да ни разбият дори да я закарам до вълнолома. — Той потръпна: трюмовете му бяха пълни с фойерверки. — Късметът да ме изприщи дано, може и да не доживеем да се удавим. — Капитанът подръпна брада и отри с палец горната си устна — „Вейка“ и товарът на борда й беше всичко, което притежаваше на този свят, — но най-сетне се насили да го каже: — Завий още срещу вятъра, Ярин, и свалете платната. По-бързо, човече, по-бързо! Докато не са помислили, че още се опитваме да им избягаме.
Екипажът се разтича да сваля триъгълните платна, а Домон се обърна и се загледа към приближаващия кораб на Сеанчан. „Вейка“ изгуби скорост и се закова сред вълните. Другият кораб надвисна над нея — много по-висок от кораба на Домон, с дървени бойници над носа и кърмата. На такелажа се виждаха мъже, опъващи странните платна, а по бойниците се мяркаха фигури в ризници и с оръжие. После спуснаха лодка и тя се понесе под напора на десет гребла към „Вейка“. На борда й имаше фигури в брони и — Домон изненадано се намръщи — две жени, присвити на кърмата.
Първият, който се качи на „Вейка“, беше един от бронираните мъже и Домон мигом разбра защо някои от селяните твърдяха, че самите Сеанчан са чудовища. Шлемът твърде много наподобяваше на главата на чудовищно насекомо, с тънки червени пера, като пипала. Мъжът като че ли надничаше изпод клюнове. За да се усили ефектът, шлемът беше боядисан и позлатен, а и останалата част от бронята на мъжа беше покрита с боя и позлата. Застъпващи се плочки в черно и червено, обрамчени със злато, покриваха гърдите му и продължаваха надолу по ръцете и бедрата му. Дори стоманените му ръкавици бяха боядисани в червено и златно. Там, където по тялото му липсваше метал, дрехите му бяха от черна кожа. Тежкият меч с извито острие на гърба му бе прибран в ножницата — стърчеше само дръжката, увита в черно-червена кожа.
А после бронираната фигура свали шлема си и Домон се сепна. Оказа се, че е жена. Тъмната й коса беше подрязана късо и лицето й беше сурово, но нямаше как да сбърка. Никога не беше чувал за такова нещо, освен сред айилците, а за народа Айил беше добре известно, че е шантав. Не по-малко объркващо беше, че лицето й не изглеждаше толкова различно, колкото беше очаквал, че ще изглежда един Сеачан. Очите й бяха сини, наистина, и кожата й — изключително бяла, но такива неща той бе виждал неведнъж. Ако тази жена беше облечена в рокля, никой нямаше да й обърне особено внимание. Той я изгледа отново и промени мнението си. Студеният й поглед и тези скулести бузи щяха да я отличат навсякъде.
Останалите воини последваха жената по палубата. Домон се поуспокои, когато някои от тях си свалиха шлемовете и видя, че те поне са мъже — мъже с черни или кафяви очи, които щяха да минат незабелязани в Танчико или Иллиан. Вече бе започнал да си представя пълчища от синеоки жени с мечове. „Айез Седай с мечове“ — помисли си капитанът, сещайки се за взривовете сред морето.
Жената изгледа надменно кораба и очевидно реши, че капитанът е Домон — трябваше да е или Ярин, или той, ако се съдеше по дрехите им; но начинът, по който Ярин бе затворил очи и затаил дъх мърмореше молитви, я накара да предпочете Домон и тя прикова острия си поглед в него.
— Има ли жени сред твоя екипаж или сред пътниците? — Говореше тихо и бързо и той едва разбра въпроса й, но тонът й беше рязък и подсказваше, че е свикнала да получава исканите отговори. — Отговаряй, човече, ако ти си капитанът. Ако не си, събуди онзи глупак там и го накарай да проговори.
— Аз съм капитанът, милейди — отвърна предпазливо Домон. Нямаше никаква представа как трябва да се обръща към нея, а не искаше да направи и една погрешна стъпка. — Пътници нямам, и жени няма в екипажа ми. — Сети си за разказите за отвлечени жени и не за пръв път се зачуди какво ли искат тия от него.
Двете жени, облечени по женски, се закачваха от лодката. Едната теглеше втората — като видя това, Домон примигна — за каишка от сребрист метал. Каишката свързваше гривна на китката на първата жена с нашийник около врата на втората. Не можеше да прецени дали каишката е запоена, или свързана — някак си като че ли и двете — но беше ясно, че е едно цяло с гривната и нашийника. Първата жена я нави, когато втората се качи на палубата. Жената с нашийника бе облечена в рокля от груб сив плат и стоеше със свити ръце и с очи, забити в дъските под краката й. Другата имаше на гърдите си червени ивици с извезани на тях назъбени мълнии, както и отстрани на полите на синята си рокля, които свършваха малко над глезените й. Домон изгледа двете с безпокойство.