— Говори бавно, човече — настоя синеоката жена, прекоси палубата, застана пред него и вдигна глава към лицето му — и все пак му се стори някак си по-висока и по-едра от него. — Теб ми е по-трудно да разбера от всички в тази забравена от Светлината земя. При това аз не твърдя, че съм от Кръвта. Все още не. Виж, след Коренне… Аз съм капитан Егеанин.
Домон повтори думите си, стараейки се да ги изговаря бавно, а после добави:
— Аз съм мирен търговец. Не ви мисля нищо лошо и нямам нищо общо с вашата война. — Не можа да се сдържи да не погледне отново към двете жени, свързани с каишката.
— Мирен търговец ли? — отвърна замислено Егеанин. — Тогава ще бъдеш освободен, след като отново се закълнеш във вярност. — Тя забеляза стреснатия му поглед и се извърна с горда усмивка към жените. — Възхищаваш се на моята дамане? Скъпо ми струваше, но си струва, до последната монета. Малцина освен благородниците притежават дамане, а повечето са собственост на трона. Тя е силна, търговецо. Можеше да разбие кораба ти на трески, ако бях пожелала.
Домон зяпна двете жени и каишката. В началото бе свързал онази с мълниите по дрехата си със страховитите огнени стълбове в морето и бе решил, че тя е Айез Седай. От думите на Егеанин главата му закръжи. „Никой не може да направи такова нещо на…“
— Тя Айез Седай ли е? — попита той невярващо.
Така и не видя небрежния удар с опакото на дланта, който се стовари в лицето му. Стоманената й ръкавица смаза устната му и той се олюля.
— Това име никога не се изрича — заяви Егеанин заплашително тихо. — Те са само дамане, Окаишените, и служат толкова вярно, колкото е вярно името им. — Пред очите й и ледът би изглеждал топъл.
Домон преглътна кръвта в устата си и задържа ръцете си присвити до хълбоците. Дори и да държеше меч, нямаше да поведе екипажа си на заколение срещу дузина бронирани воини, но въпреки това му струваше известно усилие да придаде покорство на гласа си.
— Не исках да проявя непочтителност, капитане. Нищо не знам за вас, нито за обичаите ви. Ако наистина съм ви обидил, не е нарочно, а от невежество.
— Всички вие сте невежи, капитане, но ще платите дълга на предците си — каза тя. — Тази земя е била наша и отново ще бъде наша. Със Завръщането отново ще стане наша. — Домон не знаеше какво да каже — „Да не иска да каже, че всички онези бръщолевения за Артур Ястребовото крило ще излязат верни?“ — затова предпочете да си държи езика зад зъбите. — Сега ще откараш кораба си във Фалме — той понечи да възрази, но сърдитият й поглед го спря — където ти и корабът ти ще бъдете подложени на оглед. Ако наистина не си нищо повече от „мирен търговец“, както твърдиш, ще ти се позволи да си тръгнеш свободно, след като положиш клетвите.
— Клетви ли, капитане? Какви клетви?
— Да се подчиняваш, да чакаш и да служиш. Твоите предци е трябвало да помнят.
Тя подкара хората си — с изключение на един воин в обикновена ризница, която показваше, че е с нисък ранг: подсказваше го и дълбочината на поклона, с който той я удостои — и лодката им потегли към другия кораб. Останалият воин не се разпореди за нищо, само седна с кръстосани крака на палубата и се зае да точи меча си, докато екипажът вдигаше платната, за да потегли отново. Изглежда никак не се притесняваше, че е останал сам, а и Домон лично бе готов да изхвърли зад борда всеки, който вдигнеше ръка срещу него, тъй като докато „Вейка“ продължаваше покрай брега, корабът на Сеанчан ги следваше в дълбоки води. Разстоянието между двата кораба беше почти една миля, но Домон си даваше сметка, че няма никаква надежда да се измъкне, и затова смяташе да върне човека на капитан Егеанин толкова здрав, все едно че го бяха люлели в скута на майчицата му.
Пътят до Фалме бе дълъг и Домон най-сетне склони сеанчана да проговори. Беше тъмноок мъж на средна възраст, със стар белег над очите и още един, прорязващ брадичката му. Казваше се Кабан и към всичко от тази страна на Аритския океан изпитваше единствено презрение. Това накара Домон малко да се замисли. „Тези може наистина да са… Не, това е пълна лудост.“ Речта на Кабан беше също толкова размазана, колкото на Егеанин, но ако нейната напомняше за коприна, плъзгаща се по желязо, то неговата бе като кожа, дращеща в камъка, и той предпочиташе да говори за битки, за пиене и за жени. В повечето случаи Домон не беше сигурен дали говори за неща, които са му се случили тук и сега, или за местата, откъдето бе дошъл. Мъжът определено избягваше да говори за неща, които Домон искаше да научи.