Веднъж Домон го попита за дамане — и в следващия миг мечът на воина бе опрян в гърлото му.
— Внимавай до какво се докосва езикът ти, да не си го загубиш. Това е работа на Кръвта. Не е за такъв като тебе. Нито като мен. — Каза го ухилен и веднага след това отново се зае да точи тежкия си закривен меч.
Домон докосна капката кръв, стичаща се към яката му, и реши повече да не пита, поне за това.
Колкото повече двата съда се приближаваха към Фалме, покрай толкова повече високи кораби на Сеанчан минаваха. Някои бяха с опънати платна, но повечето бяха закотвени. Всички бяха с високи плоски носове и с кули, и огромни. Домон не беше виждал такова чудо — дори и при Морския народ. Мяркаха се и местни съдове — с остри носове и наклонени платна — тази гледка донякъде го увери, че Егеанин му е казала истината, че ще го пуснат на свобода.
Когато „Вейка“ приближи Фалме, Домон зяпна удивен пред броя кораби на Сеанчан, хвърлили котва извън залива. Опита се да ги преброи и се предаде на числото сто, което беше може би по-малко от половината. И друг път беше виждал толкова кораби, струпани на едно място — в Иллиан, както и в Тийр, а дори и в Танчико — но онези съдове бяха много по-малки. Мърморейки си мрачно под нос, той вкара „Вейка“ в залива.
Град Фалме се намираше на една издатина на самия нос на Томанска глава и на запад от него нямаше нищо друго освен Аритския океан. Високи канари се спускаха към устието на залива от двете страни, а на върха на една от тях, там, където всеки кораб, влизащ в залива, трябваше да мине, стърчаха кулите на Съгледвачите над вълните. На стената на една от тях висеше клетка и в нея седеше отпаднал духом човек с крака, провиснали между железните решетки.
— Кой е този? — попита Домон.
Кабан най-сетне престана да точи меча си — Домон вече бе започнал да се чуди дали не смята да се бръсне с него — и погледна нагоре, накъдето сочеше Домон.
— О, това е Първият съгледвач. Не онзи, който седеше на трона, когато пристигнахме, разбира се. Всеки път, когато поредният умре, избират друг и го поставяме в клетката.
— Но защо? — попита удивен Домон.
Кабан се ухили така, че зъбите му лъснаха.
— Съгледвали са не за това, което е трябвало, и са забравили онова, което е трябвало да помнят.
„Вейка“ се плъзна по последната голяма вълна и навлезе в кротките води на залива. „Аз съм си търговец и тез неща хич не са ми работа.“
Фалме се издигаше по склона над каменните докове около кухината, образувана от залива. Домон не можеше да прецени дали тукашните къщи от черен камък са селище с прилични размери или малък град. Нито едно от зданията не можеше да се сравни и с най-малкия палат в Иллиан.
Той подкара „Вейка“ към едно подходящо място на пристанището и докато моряците му се суетяха да привържат здраво ладията, се замисли дали пък Сеанчан няма да изкупят товара му с фойерверки в трюма. „Хич не ме интересува.“
За негова изненада, самата Егеанин пристигна с лодка на кея, придружена от своята дамане. Този път друга жена бе надянала гривната, но бе облечена със също такава рокля с червени ивици и назъбени мълнии по тях. Дамане беше същата жена с тъжното лице и все така не вдигаше поглед от земята. Егеанин нареди Домон и моряците му да слязат от кораба и да седнат на кея под бдителния поглед на двама от нейните воини — изглежда, смяташе, че охраната е предостатъчна, и Домон нямаше никакво намерение да го опровергава — докато останалите се качиха на палубата да претърсят „Вейка“. Дамане участваше в претърсването.
А на кея се появи нещо. Домон не можеше да измисли по-подходяща дума за описанието му: нещо. Тромаво същество с четинеста сиво-зеленикава козина и клюнеста муцуна. И с три очи. Нещото се тътреше до един мъж, на чиято броня бяха изрисувани три очи, същите като тези на съществото. Местните хора, докери и моряци в грубо извезани ризи и с жилетки, дълги до коленете, се дръпваха притеснено, когато двойката минаваше покрай тях, но нито един от воините Сеанчан не им обърна особено внимание. Мъжът със звяра, изглежда, го водеше с ръчни сигнали.