Мъжът и нещото завиха по улицата и се скриха зад сградите.
Домон бе зяпнал от изумление, а моряците му си мърмореха тихо. Двамата воини Сеанчан ги изгледаха презрително. „Хич и не ме интересува“ — рече си отново Домон.
По някое време Егеанин изведе останалите на кея. Бдителният Домон забеляза, че капитанката носи нещо, увито в парче жълта коприна. Нещо, което бе достатъчно малко, за да се носи в една ръка, но тя го държеше внимателно в двете.
Той се изправи — бавно, заради наблюдаващата го охрана, — но очите на двамата бяха изпълнени със същото пренебрежение, както на Кабан.
— Видяхте ли, капитане? Мирен търговец съм си аз, и нищо друго. Може би вашите хора ще се поинтересуват да си купят от фойерверките ми?
— Може би, търговецо. — От нея лъхаше едва потисната възбуда, заради която той изпита безпокойство, а следващите й думи подсилиха това чувство. — Ти ще дойдеш с мен.
Тя нареди на двамата войници да ги последват и единият подбутна Домон да тръгне. Подбутването не беше съвсем грубо — Домон беше виждал неведнъж как селяните подбутват кравите си по същия начин, за да ги накарат да се разбързат. Стиснал зъби, той последва Егеанин.
Настланата с обли камъни улица се изкачваше по склона и миризмата на залива остана назад. Покритите с каменни плочи къщи ставаха все по-високи и по-големи. Изненадващо за град, завзет от нашественици, по улиците се мяркаха повече местни хора, отколкото войници Сеанчан, от време на време преминаваше по някой покрит със завеси паланкин, носен от голи до кръста мъже. Фалменците си даваха вид, че са погълнати от собствените си грижи, и сякаш изобщо не забелязваха присъствието на Сеанчан. Или почти. Когато преминеше някой паланкин или войник, както простолюдието, само с по някоя и друга извита цветна ивица по мръсните дрехи, така и по-заможните, с ризи, жилетки и рокли, извезани от раменете до кръста със сложно изработени орнаменти, се покланяха и оставаха така, докато Сеанчан не отминеха. По същия начин почетоха и Домон с охраната му. Нито Егеанин, нито войниците й си правеха труд да погледнат към тях.
Домон се стресна, когато забеляза, че някои от местните хора дори носят ками на коланите си, а в отделни случаи — и мечове. Не по-малко се изненада от самия себе си, когато проговори, без да мисли:
— Някои от тях ще да са на ваша страна.
Егеанин го изгледа намръщено през рамо, явно озадачена от думите му. После, без да забавя ход, погледна минувачите и кимна.
— Имаш предвид мечовете? Сега те са наши хора, търговецо. Положили са клетвите. — Тя изведнъж спря и посочи един висок як мъж с жилетка с пищни ширити и меч, люшкащ се от кожения колан през гърдите му. — Ей, ти.
Мъжът замръзна и на лицето му се изписа внезапен уплах. Лицето му беше сурово, но по всичко личеше, че страшно му се иска да побегне. Вместо да го направи обаче, той се обърна към нея и се поклони с ръце на коленете и поглед, сведен към върха на ботушите й.
— С какво може нищожният слуга да послужи на капитана? — попита той със задавен глас.
— Търговец ли си? — попита тя. — Положил ли си клетвите?
— Тъй вярно, капитане. Тъй вярно. — Не вдигна очи от стъпалата й.
— И какво казваш на хората, когато откарваш фургоните си навътре в сушата?
— Че трябва да се подчиняват на Предтечите, капитане, да очакват Завръщането и да служат на Онези, що се връщат у дома.
— И никога ли не помисляш да използваш меча си срещу нас?
Кокалчетата на пръстите на мъжа побеляха от стискането на коленете, дори по гласа му се долавяше, че е плувнал в пот.
— Положил съм клетвите, капитане. Подчинявам се, очаквам и служа.
— Видя ли? — обърна се Егеанин към Домон. — Няма никаква причина да им забраняваме да носят оръжие. Търговия трябва да има, а търговците трябва да се защитават от разбойници. Разрешаваме на хората да идват и си отиват свободно, стига да се подчиняват, да очакват и да служат. Прадедите им са нарушили клетвите, но днешните ще ги усвоят по-добре. — Тя отново закрачи нагоре по хълма и войниците подбутнаха Домон да я последва.
Той погледна търговеца през рамо. Човекът остана прегънат в поклон чак докато Егеанин не се отдалечи на десетина разтега от него, след което се изправи, огледа се боязливо и хукна надолу по улицата.
Егеанин и охраната не извърнаха погледи дори когато един ескадрон сеанчани изтрополи покрай тях нагоре по склона. Войниците яздеха някакви същества, които почти приличаха на котки, само че големи колкото коне и покрити с гущерски люспи, бляскащи като бронз под седлата им. Ноктестите им стъпала се впиваха в облите камъни на настилката. Една триока глава се извърна и изгледа Домон, докато ескадронът минаваше край тях; освен всичко друго главата, поне така му се стори, разбираше душевното му състояние. Той се олюля и замалко щеше да падне. По цялата улица фалменците се притискаха към околните здания, притворили очи от ужас. Сеанчаните не им обръщаха внимание.