— Виж какво, и за това повече не искам да чувам. — Ранд отново закрачи, също толкова бързо, колкото преди. — Единственото, което искам, е да предам камата на Мат и Рога на Ингтар. — „И после какво? Да полудееш? Ако умра преди да съм полудял, поне никой друг няма да пострада. Но аз не искам и да умра. Лан може да говори колкото си иска за Прибирането на меча в ножницата, но аз съм най-обикновен овчар, не съм Стражник.“ — Ако съумея просто да не го докосвам — промърмори той. — Може би ще успея… Овин почти е успял.
— Какво, Ранд? Не те чух.
— Нищо — отвърна Ранд уморено. — Дано само Ингтар да се появи по-скоро. А също и Мат и Перин.
Известно време вървяха мълчаливо. Ранд бе потънал в мисли. Племенникът на Том бе оцелял почти три години, като преливал само тогава, когато било неизбежно. Ако Овин бе успял да ограничи честото преливане, той самият би могъл изобщо да не прелива, колкото и съблазнителен да бе сайдин.
— Ранд — обади се Лоиал, — пред нас има някакъв пожар.
Ранд се отърси от тягостните си мисли, погледна към града и свъси вежди. Над покривите се виеше дебел стълб черен пушек. Не можеше да различи какво е в основата му, но прецени, че е твърде близо до хана им.
— Мраколюбци — каза той. — Тролоци не могат да проникнат зад стените на града, без да бъдат забелязани, но виж, Мраколюбците… Хюрин! — Той се затича към пожара.
Колкото повече се приближаваха, толкова по-сигурно беше, докато не завиха зад последния ъгъл на терасираната улица — и ето, пред тях изникна „Защитникът на Драконовата стена“. Пушеците се издигаха от прозорците на горния му етаж и си пробиваха път през покрива. Пред хана се беше струпала тълпа. Куале крещеше, подскачаше и даваше указания на слугите си, които изнасяха мебели на улицата. Двойна колона от хора си подаваха ведра с вода от кладенеца по-надолу по улицата и вече празни ведра отвътре. Имаше и много зяпачи.
Ранд си проби път с лакти през тълпата и викна на ханджията:
— Къде е Хюрин?
— Внимавайте с масата! — извика Куале. — Да не я одраскате! — После погледна Ранд и примигна. Лицето му беше покрито със сажди. — Милорд? Кой? Слугата ви? Не си спомням да съм го виждал, милорд. Трябва да е излязъл. Дръж здраво свещника, глупак такъв! Сребърен е! — Куале се понесе по улицата да сгълчи хората, които изнасяха вещите му от хана.
— Хюрин не би избягал — каза Лоиал. — Не би оставил… — Той се огледа и остави последното недоизказано; някои от зяпачите, изглежда, намираха огиера за не по-малко интересен, отколкото самия пожар.
— Знам — отвърна Ранд и хукна към входа на хана.
В салона почти не се забелязваше, че в хана има пожар. Двойната редица се виеше нагоре по стълбата, подавайки си ведрата, други тътреха останалата покъщнина навън, но тук нямаше повече пушек, отколкото когато нещб пламне в кухнята. Ала когато Ранд се заизкачва на горния етаж, димът започна да се сгъстява. Той се закашля и се затича нагоре.
Редиците свършваха малко преди второто крило на стълбището и мъжете, стигнали до средата, лискаха водата нагоре, към изпълнения с пушеци коридор. Червени пламъци облизваха стените през гъстия черен дим.
Един от мъжете сграбчи Ранд за ръката.
— Не ходете там, милорд! Всичко, което е горе, е загубено. Огиер, кажете му.
Едва сега Ранд забеляза, че Лоиал го следва.
— Връщай се, Лоиал. Аз ще го изнеса.
— Не можеш да изнесеш едновременно и Хюрин, и раклата, Ранд. Освен това няма да оставя книгите си да изгорят.
— Тогава се сниши под пушека.
Ранд падна на четири крака на стълбището и продължи да се катери нагоре. Долу, до пода, въздухът беше по-чист; все така лютеше и задавяше, но можеше да се диша. И все пак дори този по-чист въздух беше нажежен. Не можеше да поеме достатъчно през носа си. Вдиша през устата и усети, че езикът му пресъхва.
Една от стените на коридора беше почти изцяло в пламъци, подът също вече димеше. Ранд се зарадва, че не може да види какво има над пушеците. Но зловещото пращене говореше достатъчно красноречиво.
Вратата към стаята на Хюрин все още не беше пламнала, но беше достатъчно нажежена и трябваше да я блъсне с все сила, за да я отвори. Първото, на което се спряха очите му, беше Хюрин. Лежеше на пода. Ранд допълзя до душещия и го вдигна. На главата му имаше голяма цицина.
— Лорд Ранд? — промърмори замаяно Хюрин. — Почукаха на вратата… помислих, че са още покани… — Очите му се подбелиха.