Ранд потърси пулса му и въздъхна облекчено, щом го намери.
— Ранд… — Лоиал се закашля. Беше клекнал до леглото си и гледаше голите дъски под него. Раклата я нямаше.
Таванът запращя; западаха пламтящи парчета дърво.
— Прибирай си книгите — каза Ранд. — Аз ще нося Хюрин. Бързо! — Понечи да хване отпусналия се душещ за раменете, но Лоиал го изпревари.
— Книгите ще трябва да изгорят, Ранд. Не мога да го нося и да пълзя, а ако се изправиш, изобщо няма да стигнеш до стълбището. — Огиерът нагласи Хюрин върху широкия си гръб. Таванът пак изпращя. — Трябва да побързаме, Ранд.
— Тръгвай, Лоиал. Тръгвай, идвам след теб.
Огиерът запълзя по коридора с товара на гърба си, Ранд се сниши зад него. Но после изведнъж спря и погледна назад към вратата, съединяваща стаята с неговата. Знамето все още беше там. Знамето на Дракона. „Да изгори“ — помисли си той, но в ума му веднага се появи ответна мисъл, сякаш я бе изговорила Моарейн: — „Твоят живот може да зависи от него.“ Тя все още се опитва да ме използва! „Животът ти може да зависи от него. Айез Седай никога не лъжат.“
Той изпъшка, изтърколи си по пода и изрита вратата.
Стаята бе цялата в пламъци. Леглото му се бе превърнало в огнище, нажежени езици обгаряха пода. И дума не можеше да става за пълзене. Той се изправи, затича се прегърбен в стаята, присвил очи от непоносимата горещина. Едното крило на гардероба вече гореше. Той дръпна вратата и я отвори. Дисагите му бяха вътре, все още защитени от пламъка — едната половина бе издута от знамето на Луз Терин Теламон. Дървената кутия на флейтата бе до тях. За миг Ранд се поколеба. „Все още мога да го оставя да изгори.“
Таванът над главата му изстена. Той грабна дисагите и кутията с флейтата и се хвърли назад през междинната врата. Горящи греди се сринаха с пукот на мястото, където бе стоял допреди миг. Ранд изпълзя в коридора. Подът се разтърси от още падащи греди.
Мъжете на стълбите вече ги нямаше. Той почти се изпързаля до по-долната площадка, скочи и изтича на улицата. Зяпачите гледаха втренчено почернялото му лице и покритото със сажди сетре, но той се затътри към Лоиал, който беше опрял Хюрин в стената на една къща от другата страна на улицата. Някаква жена бършеше лицето на Хюрин с мокър парцал, но очите му все още бяха затворени и той дишаше тежко.
— Има ли някоя Премъдра наблизо? — попита Ранд. — Той има нужда от помощ. — Жената го погледна неразбиращо и той се опита да си спомни други имена, които беше чувал за жени, които щяха да бъдат Премъдри в Две реки. — Мъдра жена! Жена, която разбира от билки и лекуване?
— Аз съм Четяща, ако това имате предвид — отвърна му жената. — Но единственото, което мога да направя за него, е да облекча болките му. Нещо се е скършило в главата му, страхувам се.
— Ранд! Това наистина ли си ти?
Ранд зяпна. Беше Мат, повел коня си през тълпата, с преметнат през гърба лък. Лицето му беше твърде бледо и изпито, но все пак си беше Мат, и при това се хилеше, макар и немощно. А зад него се появи Перин, чиито жълти очи блестяха на пламъците и привличаха не по-малко любопитни погледи от пожара. И самият Ингтар, слязъл от коня си, в сетре с висока яка, наместо бронята, но все още с дългия меч, стърчащ зад рамото му.
Ранд усети, че тялото му се разтресе.
— Твърде късно — промълви той. — Пристигнахте твърде късно.
И седна насред улицата и започна да се смее.
Глава 31
По миризмата
Ранд не знаеше, че и Верин е с тях, докато Айез Седай не обгърна лицето му с длани. За миг долови загриженост в очите й, може би дори страх, а след това изведнъж изпита чувството, че са го залели с вода. Не влагата й, ромона. Потръпна рязко и спря да се смее. Тя го остави да се свие върху Хюрин. Четящата я изгледа предпазливо. Както и Ранд. „Какво прави тя тук? Ха, сякаш не знам!“
— Къде изчезна бе, човек? — попита хрипливо Мат. — Всички изчезнахте ей така, а сега изведнъж се оказвате в Кайриен. Лоиал? — Огиерът колебливо сви рамене и огледа тълпата, ушите му помръднаха. Половината народ бяха обърнали гръб на пожара и гледаха новодошлите. Някои боязливо пристъпиха напред, за да чуят. Ранд пое протегнатата ръка на Перин и се изправи.
— Как намерихте хана? — Погледна Верин, която бе коленичила и обгърнала с ръце главата на душещия. — Тя ли?
— Мм, донякъде — отвърна Перин. — Стражите при портата поискаха имената ни и един тип, който изскочи от караулното, подскочи, като чу името на Ингтар. Твърдеше, че не го знае, но на усмивката му можеше да се прочете, че лъже, от цяла миля.