— Мисля, че го познавам. Той винаги се усмихва по този начин.
— Верин му показа пръстена си — намеси се Мат. — И му прошепна нещо на ухото. — Видът и гласът му изглеждаха болнави, бузите му бяха изпити и кожата по тях — изпъната, но въпреки това той успя да се ухили. — Не можах да чуя какво точно му каза, но така и не разбрах дали първо очите му щяха да изскочат, или щеше да си глътне езика. Изведнъж се оказа, че каквото и да направи за нас, няма да му стигне. Веднага ни каза, че сте тук и ни чакате, и точно къде сте отседнали. Предложи сам да ни доведе, но изпита страхотно облекчение, когато Верин му отказа. — Той изсумтя. — Нарече те лорд Ранд, от Дома ал-Тор.
— Много е дълго да ти обяснявам. — Ранд се почеса по врата. — Къде са Юно и другите? Ще ни трябват.
— В Предвратието. — Мат се намръщи и добави замислено: — Юно заяви, че предпочитали да останат там, отколкото да влязат в града. Като съдя по това, което виждам, аз също бих предпочел да съм с тях. Ранд, защо ще ни трябва Юно? Да не би да си намерил… тях?
Досега бе отбягвал точно този момент. Пое си дълбоко дъх, след което погледна приятеля си в очите.
— Мат… Камата беше у мен, но я изгубих. Мраколюбците си я взеха. — Чу ахванията на кайриенците, но хич не го интересуваше. Можеха да си играят на Великата игра, колкото си искат, но Ингтар вече беше тук и най-после с това беше свършено. — Но едва ли са стигнали много далече.
Дотук Ингтар ги слушаше мълчаливо, но сега пристъпи напред и стисна Ранд под мишницата.
— Била е у теб? И… — Той огледа зяпачите наоколо. — И онова, другото?
— И него го взеха — отвърна спокойно Ранд. Ингтар удари яростно с юмрук в дланта си и се обърна. Като видяха лицето му, кайриенците заотстъпваха.
Мат прехапа устни и поклати глава.
— Бездруго не знаех, че е намерено, така че все едно че не съм го изгубил наново. — Беше ясно, че говори за камата, а не за Рога на Валийр. — Ще я намерим. Сега вече имаме двама душещи. Перин също е такъв. Последва следата по целия път до Предвратието, след като ти изчезна с Хюрин и Лоиал. Мислех, че просто си избягал… Е, нали се сещаш какво искам да кажа. Но къде все пак изчезнахте? Все още не разбирам как сте се озовали пред нас. Онзи тип ни каза, че сте тук от няколко дни.
Ранд погледна към Перин — „Нима той е душещ?“ — и забеляза, че и Перин го поглежда изпитателно. Стори му се, че Перин промърмори нещо. „Сянкоубиец? Сигурно не съм чул добре.“ Жълтият блясък в очите на Перин го задържа за миг, като че ли в него се съдържаха някакви тайни, свързани с него самия. Не, сигурно си въобразяваше. „Не съм полудял. Все още не.“ И извърна очи от стария си приятел.
Верин помагаше не все още треперещия Хюрин да се изправи.
— Чувствам се като на гъши перца — заговори той. — Все още малко изтощен, но…
— Умората ти ще мине след няколко часа — каза тя. — Тялото трябва да се стегне, за да се излекува бързо, само̀.
Кайриенската Четяща се изправи и тихо промълви:
— Айез Седай?
Верин кимна и Четящата направи дълбок реверанс.
Колкото и тихо да бяха произнесени, думите „Айез Седай“ преминаха през тълпата в интонации, преливащи от благоговение и през боязън чак до гняв. Сега вече всички гледаха тях — дори Куале не обръщаше внимание на опожарения си хан — и Ранд реши, че малко предпазливост, в края на краищата, никак няма да им е излишна.
— Наели ли сте някакви стаи? — попита той. — Трябва да си поговорим, а тук не става.
— Добра идея — подкрепи го Верин. — Миналия път отседнах във „Великото дърво“. Ще идем там.
Лоиал отиде да доведе конете — покривът на хана междувременно се беше срутил напълно, но конюшнята не беше пострадала — и скоро всички тръгнаха по улицата, яхнали конете, всички с изключение на Лоиал, който отново ги уверяваше, че е свикнал да върви пеша. Перин водеше.
— Хюрин — попита Ранд. — Кога ще можеш отново да хванеш следата? Можеш ли въобще да я хванеш? Хората, които са те ударили и са запалили хана, все са оставили някаква следа, нали?
— Мога да я проследя още сега, милорд. При това мога да ги подуша по улицата. Но не е много дълга. Тролоци не е имало, и не са убили никого. Най-обикновени човеци, милорд. Мраколюбци, предполагам, но човек не може да е сигурен в това по миризмата.
— Не допускам, че могат да отворят раклата, Ранд — намеси се Лоиал. — И че могат да извадят Рога. Ако можеха, щеше да им е по-лесно да вземат само него вместо цялата ракла.