Ранд кимна.
— Трябва да са я натоварили на каруца или да я карат на кон. Излязат ли от Предвратието, със сигурност ще се присъединят към тролоците. Ще можеш ли да последваш следата им, Хюрин?
— Да, милорд.
— Тогава почини си, докато се оправиш — каза му Ранд. Душещият изглеждаше по-добре, но все още яздеше отпуснат и лицето му беше изтощено. — В най-добрия случай те ще са на не повече от няколко часа пред нас. Ако яздим бързо… — Той внезапно забеляза, че всички останали го гледат: Верин и Ингтар, Мат и Перин. Осъзна какво е направил и се изчерви. — Извинявай, Ингтар. Предполагам е просто от това, че свикнах да нося отговорност. Не исках да ти отнемам мястото.
Ингтар кимна замислено.
— Моарейн е направила добър избор, когато е накарала лорд Агелмар да те обяви за втория след мен. Може би дори щеше да е по-добре, ако Амирлинския трон бе възложила тази задача на теб. — Шиенарецът се изсмя късо. — Ти поне си успял да докоснеш Рога.
След това продължиха да яздят безмълвно.
„Великото дърво“ можеше да мине за близнак на „Защитника на Драконовата стена“ — висока кубична сграда с общо помещение, облицовано с тъмно дърво и украсено със сребро, и голям излъскан часовник, окачен над камината. Ханджийката можеше да мине за родна сестра на Куале. Госпожа Тиедра беше също така възпълничка и се държеше също така мазно — и имаше същия остър поглед и навика да се вслушва в неща, които се крият зад изречените думи. Но познаваше Верин и гостоприемната й усмивка към Айез Седай бе топла; тя не произнасяше титлата „Айез Седай“ на глас, но Ранд беше сигурен, че я знае.
Стаята на Ранд се оказа също толкова добра, колкото опожарената, но това, което го заинтересува повече, беше голямата бронзова вана, която двама слуги с усилие прекараха през вратата, и ведрата, от които се вдигаше пара, донесени от шетливите момичета от кухнята. Само един поглед към огледалото над умивалника му показа лице, което сякаш беше натрито с въглен, а червеният плат на сетрето му беше зацапан с петна сажди.
Той се съблече и влезе във ваната, но докато се къпеше, мислите не го напускаха. Верин беше тук. Една от трите Айез Седай, на които можеше да се довери, която нямаше да се опита да го опитомява, нито щеше да го предаде на онези, които биха го направили. Във всеки случай поне така изглеждаше. Една от трите, които искаха да го накарат да повярва, че той е Прероденият Дракон, да го използват като Лъжедракон. „Тя е окото на Моарейн, което ме следи. Ръката на Моарейн, опитваща се да дърпа конците ми. Но аз съм прерязал конците.“
Донесоха дисагите му, както и един вързоп с чисти дрехи. Той се изтри и го отвори… и въздъхна. Беше забравил, че и двата други ката дрехи, с които разполагаше, са също така украсени като онзи, който бе захвърлил на стола да го почисти някоя от прислужничките. След миг колебание избра черното сетре, което съответстваше на мрачното му настроение. На високата яка бяха извезани сребристи чапли, а по ръкавите се стичаха сребърни планински бързеи, скачащи сред назъбени канари.
Докато прехвърляше вещите си в джобовете на новото сетре, напипа пергаментовите свитъци. Без да мисли, напъха двете покани в джоба си и огледа отново двете писма на Селийн. Зачуди се как е могъл да бъде такъв глупак. Тя беше млада красавица от благородна фамилия. А той — един прост овчар, когото Айез Седай се опитваха да използват, мъж, орисан да полудее, ако преди това не умре. Въпреки това отново усети притеглянето й дори само докато гледаше нежно изписаните букви. Почти долавяше тръпчивия й мирис.
— Аз съм овчар — промълви той на буквите. — Не съм велик мъж и ако можех да се оженя за някоя, то това щеше да е Егвийн, но тя иска да стане Айез Седай, а и как бих могъл да се венчая за която и да е жена, да обичам жена, след като ще полудея и мога да я убия?
Думите му не отслабиха силата на спомена за хубостта на Селийн или за това как тя успяваше да накара кръвта му да заври само като го погледнеше. Почти му се стори, че е в стаята с него, че може да помирише уханния й, парещ ноздрите аромат, дотолкова, че дори се огледа и се разсмя, като установи, че е сам.
— Въобразявам си, сякаш вече наистина съм се побъркал — промърмори той.
С рязък жест поднесе писмата над пламъка на светилника. Вятърът навън зарева, промъкна се през кепенците на прозореца и усили пламъците, които погълнаха пергамента. Ранд припряно захвърли горящите писма в студената камина преди пламъците да докоснат пръстите му, изчака докато и последното късче пергамент не се огъна и не се превърна в пепел, а после препаса меча и излезе от стаята.