— Не знам — отвърна замислено Ранд. — Откакто съм тук, не съм направил нищо. Почакайте. Може би има предвид статуята. Минахме през едно село, където изкопаваха от земята една огромна статуя. От Приказния век, така казаха. Кралят смята да я премести в Кайриен, макар че не ми е ясно как може да се премести нещо толкова голямо. Но единственото, което направих, бе да попитам какво е това нещо.
— И ние минахме през деня покрай нея, но не се спряхме да задаваме въпроси. — Верин пусна поканата и тя падна в скута й. — Може би не е много мъдро от страна на Галдриан да разкопава такова нещо. Не че представлява особена опасност, но по начало никак не е мъдро хора, които не знаят за какво става дума, да се замесват с неща от Приказния век.
— И какво е то? — попита Ранд.
— Ша-ангреал. — Произнесе го така, сякаш не бе особено важно, но на Перин му се стори, че двамата сякаш се вглъбиха в личен разговор, говорейки си неща, които останалите не могат да чуят. — Единият екземпляр от двойката. Двата най-големи, които изобщо са правени, поне доколкото ни е известно. И твърде странен чифт при това. Другият, който все още лежи заровен на Тремалкинг, може да се използва от жена. Този може да се използва само от мъж. Направени са по време на Войната за Силата, като оръжие, но ако изобщо има нещо, за което трябва да сме благодарни, то е, че всичко е свършило преди да бъдат използвани. Заедно те могат да се окажат достатъчно мощни, за да разрушат света, при това още по-катастрофално, отколкото по време на Разрушението.
Ръцете на Перин се стегнаха на възли. Избягваше да погледне Ранд, но с крайчеца на окото си забеляза, че устните на приятеля му са пребледнели. Помисли си, че Ранд сигурно просто се е изплашил, и ни най-малко не можеше да го обвини за това.
Ингтар, съвсем естествено, изглеждаше потресен.
— Това нещо трябва да бъде заровено отново, и то колкото се може по-дълбоко. Какво ли щеше да стане, ако Логаин се бе докопал до него? Или пък някакъв окаяник, който може да прелива? Да не говорим за някой, който би се обявил за Преродения Дракон. Верин Седай, вие трябва да предупредите Галдриан за това, което върши!
— Какво? О, не мисля, че е необходимо. Двете трябва да се използват едновременно, за да издържат достатъчно от Единствената сила, че да се предизвика Разрушението на света. Така е било в Приказния век. Мъж и жена, действащи заедно, винаги са били десет пъти по-силни, отколкото поотделно. А коя Айез Седай днес би съдействала на мъж в преливането? Всяка от статуите сама по себе си е доста мощна, но мога да се сетя за много малко жени, достатъчно силни, че да издържат на потока през онази в Тремалкинг. Амирлин естествено. Моарейн, а също така и Елайда. Може би още една-две. И други три, които сега се обучават. Що се отнася до Логаин, цялата му сила едва би му стигнала да се предпази да не изгори като въглен и нищо няма да му остане, за да направи нещо друго. Не, Ингтар, не мисля, че имаш основания за безпокойство. Поне докато истинският Прероден Дракон не се самопровъзгласи, а виж, тогава всички ние ще имаме причини за сериозна тревога. Сега по-добре да се погрижим какво ще правим, когато проникнем зад стените на замъка на Бартанес.
Всъщност тя говореше на Ранд, Перин веднага го разбра, и ако можеше да съди по болезнено сгърчената физиономия на Мат — той също. Дори обикновено спокойният Лоиал помръдваше нервно в голямото си кресло. „О, Светлина, Ранд — помисли си Перин. — О, Светлина, не й позволявай да те използва!“
Ръцете на Ранд се бяха притиснали в масата така здраво, че кокалчетата на пръстите му бяха побелели, но гласът му беше твърд. Очите му не се отклониха от Айез Седай.
— Първо трябва да върнем Рога и камата. И после всичко свършва, Верин. Всичко.
Перин забеляза усмивката на Верин, тънка и загадъчна, и го лъхна мраз. Не допускаше, че Ранд разбира и половината от това, което той сам смяташе, че е разбрал. И половината.
Глава 32
Опасни слова
Замъкът на лорд Бартанес приличаше на голяма крастава жаба, приклекнала под нощното небе. Беше огромен като укрепление, с яки стени, и все пак не беше укрепление, защото от многобройните му високи прозорци се изливаше музика и смях. Ранд огледа стражите по върховете на кулите и по стената, слезе от Дорчо, оправи сетрето си и намести меча. Останалите също слязоха и се скупчиха около него в основите на широкото стълбище от бял камък, водещо към широките тежки дървени порти на владението.