Хюрин се изправи и изтупа дрехата си.
— Трябва да внимавате повече, лорд Ранд. Тук може да се крие кой ли не. Или по-скоро, какво ли не. — Той неволно опипа колана си, като че ли си търсеше меча, който бе задължен да остави в хана: в Кайриен не бе прието слугите да ходят с оръжие — Скочиш ли в някоя дупка, без да внимаваш поне малко, все ще настъпиш някоя змия.
— Ти щеше да ги надушиш — отвърна Ранд.
— Може би. — Душещият вдиша дълбоко. — Но аз мога само да надушвам какво са направили, а не какво кроят.
Над главата на Ранд се чу някакво стържене, след което Лоиал се спусна от стената.
— Все бързат — изсумтя той. — Вие, човеците, все бързате, все нямате търпение. А сега ме карате и аз да правя като вас. Стареят Хаман така ще ми се скара, а и мама… — Мракът скриваше лицето му, но Ранд беше сигурен, че ушите му мърдат енергично. — Ранд, ако не станеш най-после малко по-предпазлив, рано или късно ще ме вкараш в някоя беля.
Ранд пристъпи към Портала и го обиколи от всички страни. Дори съвсем отблизо не приличаше на нищо повече от обикновен ръбест камък, по-висок от него. Отзад беше гладък и хладен на допир — той съвсем леко отри длан в него и бързо я дръпна, — но отпред беше изваян от ръце на художник. Покриваха го лози, листа и цветя, изваяни така изящно, че под бледите лунни лъчи изглеждаха почти като истински. Напипа земята пред камъка — тревата бе изпомачкана като пред вход на обитавана пещера.
— Нима това е Портал? — попита неуверено Хюрин. — Чувал съм приказки за тях, разбира се, но… — Той подуши във въздуха. — Дирята стига точно до него и прекъсва, лорд Ранд. Сега как ще тръгнем след тях? Чувал съм, че ако човек мине през Портал, или се връща полудял, или изобщо не се връща.
— Може да стане, Хюрин. Аз лично съм го правил, заедно с Лоиал, Мат и Перин. — Ранд не откъсваше поглед от плетеницата по камъка. Знаеше, че едно от листата трябва да е различно от останалите, и го различи. Тривърхото листо на приказната Авендесора, Дървото на живота. Опря длан върху него. — Обзалагам се, че ще подушиш следата им по Пътищата. Можем да ги проследим, накъдето и да са тръгнали. — Нямаше с нищо да му навреди, ако докажеше на самия себе си, че може сам да премине през Портал. — Ще ти го докажа. — Чу как Хюрин простена. Листото беше гравирано в камъка досущ като останалите, но когато ръката му го докосна, се отмести. Лоиал също простена.
За миг илюзията, че издяланите по камъка растения са истински, стана пълна. Каменните листа като че ли прошумоляха, лъхнати от лек вятър, а цветята, въпреки мрака, се сдобиха с пищни цветове. В самия център на канарата се появи тясна цепнатина и двете половини бавно се придвижиха към Ранд. Той отстъпи, за да ги остави да се отворят. Вече не виждаше нищо от другата страна на плочата, но също така не виждаше и смътното сребристо отражение, което помнеше. Пространството между крилата на разтварящия се каменен портал беше толкова тъмно, че в сравнение с него нощта около тях изглеждаше ярка. Между все още приплъзващите се крила се процеди катранен мрак.
Ранд с вик отскочи и в бързината изтърва на земята листото на Авендесора от ръката си, а Лоиал извика:
— Мачин Шин! Черният вятър.
Воят на вятъра изпълни ушите им. Тревата се разлюля на вълни към стената, прахоляк изпълни въздуха. А сред вятъра сякаш заплакаха хиляди, десетки хиляди гласове, един през друг, надвиквайки се и заглушавайки се. И въпреки волята си Ранд успя да различи някои от тях.
„…кръвта така е сладка, така е сладко да пиеш, кръвта, кръвта, която кап-кап, капе на червени капчици; очи красиви, чудни очи, аз нямам очи, да измъкна очите от главата ти; да скърша костите ти, да ти разцепя костите в плътта, и да изпия мозъка под писъците твои; писъци, писъци, пеещи писъци, изпей своите писъци…“ И като връх на всичко сред целия този ужасяващ вой като нишка се проточи: „Ал-Тор. Ал-Тор. Ал-Тор.“
Ранд усети празнотата около себе си и я прегърна, без да се интересува от близостта на изтезаващия го, болезнен блясък на сайдин. Най-голяма от всички опасности по Пътищата беше Черният вятър, който поглъщаше душите на онези, които убиваше, и побъркваше тези, които оставяше да живеят, но Мачин Шин бе част от Пътищата и не можеше да ги напусне. Но ето че сега той изтичаше в нощта и зовеше неговото име.