Порталът все още не беше напълно разтворен. Ако можеше да постави листото на Авендесора на мястото му… Той видя, че Лоиал пълзи на четири крака и опипва тревата.
Сайдин го изпълни. Усети, че костите му завибрираха. Почувства парещия като нажежено желязо и студен като лед поток на Единствената сила. Усети се истински жив. Усети мазната поквара… „Не!“ И сякаш безмълвно извика към самия себе си, отвъд празнотата: „То идва за теб! Ще убие всички ни!“ И захвърли всичко, което имаше в себе си, към катраненочерния мехур, вече издул се на един разтег от цепнатината на Портала. Не знаеше какво бе това, което захвърли, но в недрата на мрака избухна фонтан от ослепителна светлина.
Черният вятър изпищя с десет хиляди безсловесни писъка на смъртна агония. И бавно, отстъпвайки без охота, започна да се свива навътре през все още отворения Портал.
Силата препускаше вихрено през Ранд. Усещаше връзката между себе си и сайдин като придошла от дъждовете река, между себе си и ясния пламък, лумнал в самото сърце на Черния вятър, като бесен водопад. Зноят в него се нажежи до бяло, и повече, до слънчев блясък, от който и камъкът би се разтопил, стоманата би се изпарила, а въздухът би лумнал в пожар. Студът нарасна дотолкова, че дъхът в дробовете му трябваше вече да се превърне в ледена буца, да се вкочани като метал. Усети, че го надмогва, усети, че животът му се разсипва като мека глина по бреговете на мътен порой, усети, че го помита и отнася…
„Не мога да спра! Ако се измъкне… Трябва да го убия! Не мога да спра!!!“ Отчаяно се впи в последните оцелели частици на съзнанието си. Единствената сила ревеше и се изливаше през него; той се мяташе по гребена й като тресчица, понесена от бързей. Празнотата започна да се топи и да изтича; покровът й се замъгли от смразяващ студ.
Движението на Портала се забави, спря и тръгна в обратна посока.
Озовал се замаян сред смътните мисли, носещи се отвъд празнотата, Ранд зяпна, сигурен, че просто вижда онова, което му се иска да види.
Каменните двери се понесоха все по-близо една до друга, изтиквайки зад себе си Мачин Шин, като че ли Черният вятър беше от здрава плът. Адският пожар продължаваше да бушува в сърцевината му.
С разсеяна и някак далечна почуда Ранд забеляза как Лоиал, все още на четири крака, отстъпва от затварящите се двери.
Зевът между тях се стесни, превърна се в резка и изчезна. Листата и лозите се сляха в плътна стена и наново се превърнаха в камък.
Ранд усети, че връзката между него и огнения поток на Силата през тялото му отслабва и прекъсва. Един миг само повече, и тя щеше напълно да го всмуче. Той разтърси глава и коленичи. Онова все още беше вътре в него. Сайдин. Вече не се носеше, но беше там, в него, като езеро. Той самият се бе превърнал в езеро на Единствената сила. Потръпваше заедно с нея. Усещаше миризмата на трева наоколо, пръстта под нозете си, усещаше камъка на стената. Дори във вече почти непрогледния мрак виждаше всяко стръкче трева, отделено от всички останали, и всички вкупом. Усещаше и най-малкия полъх на въздуха, галещ лицето му. Езикът му се сгърчи от вкуса на покварата; стомахът му се сви на възел и му се повдигна.
Той панически изпълзя от покрова на нищото и все така на колене, без да помръдне, се измъкна на свобода. А сетне всичко, което остана от преживяното, бе само стапящата се гадост на езика му и спазмите на стомаха му. И споменът. „Толкова… жив.“
— Ти ни спаси, Строителю. — Хюрин бе опрял гръб в стената. — Онова нещо… Черния вятър?… то беше по лошо и от… нима щеше да хвърли този огън върху нас? Лорд Ранд! Нарани ли ви? Да не би да ви засегна? — Той изтича и помогна на Ранд да се изправи. Лоиал също се изправи и изтупа ръцете и коленете си.
— Оттук никога не ще можем да последваме Фейн. — Ранд докосна Лоиал по рамото. — Благодаря ти. Ти наистина ни спаси. — „Поне мен. Щеше да ме убие. Щеше да ме убие, а беше толкова… възхитително.“ — Преглътна. Бледа следа от онзи вкус все още изпълваше устата му. — Искам да пийна нещо.
— Просто намерих листото и го поставих на мястото му — каза Лоиал скромно. — Изглеждаше, че ако не успеем да затворим Портала, то ще ни убие. Боя се, че не ставам много за герой, Ранд. Толкова се бях уплашил, че едва можех да мисля.
— И двамата се изплашихме — каза Ранд. — Какво пък, и двамата не ставаме за герои, но това е положението. Добре поне че Ингтар е с нас.
— Лорд Ранд — промълви Хюрин неуверено, — може ли… да се махаме вече оттук?