Душещият се засуети, несъгласен с решението на Ранд да се прехвърли през стената пръв, но Ранд подчерта, че от тримата само той е с оръжие.
Ранд прескочи стената и се взря в нощта. За миг му се стори, че забелязва нечие помръдване, после като че ли чу скърцане на ботуши по алеята, но нито привидяното, нито чутото се повториха и той ги отдаде на изострените си нерви. Имаше всички основания да е изнервен. Обърна се и помогна на Хюрин да се смъкне.
— Лорд Ранд — заговори душещият веднага щом краката му стъпиха на земята. — Ами сега как ще ги догоним? Според това, което съм чувал, цялата тази сган може вече да е прекосила половината свят в която си щат посока.
— Верин ще измисли някакъв начин. — Ранд само дето не се разсмя. За да намери Рога и камата — ако изобщо можеха вече да бъдат намерени, разбира се — отново трябваше да прибягва до помощта на Айез Седай. Бяха го пуснали на свобода, а сега щеше сам да се предаде в ръцете им. — Няма да оставя Мат да загине, без да се опитам да го спася.
Лоиал се присъедини към тях и тримата се върнаха при замъка. При малката врата се натъкнаха на Мат, който я отвори тъкмо когато Ранд посегна към бравата.
— Верин каза, че не бива да предприемате нищо. Ако Хюрин е разбрал къде е скрит Рогът, това било всичко, което можело да се направи засега. Каза, че ще излезе веднага щом се върнете и ще съставим план. А пък аз казвам, че преставам да тичам назад-напред като вестовой. Който иска да казва нещо на някого, отсега нататък да си го казва сам. — Мат надникна през тях в мрака. — Рогът там някъде ли е? В някоя от пристройките? А камата видяхте ли я?
Ранд го хвана и го дръпна вътре.
— Не е в пристройките, Мат. Надявам се, че Верин ще измисли нещо. Аз не мога да измисля нищо повече.
Мат сякаш се канеше да зададе още въпроси, но се остави да го поведат обратно през смътно осветения коридор. Дори се сети да накуцва, когато се изкачиха на горния етаж.
Когато Ранд и малката му свита отново влязоха в залите, ги посрещнаха немалко погледи. Ранд се зачуди дали по някакъв начин благородниците не са разбрали с какво са се занимавали навън и дали не трябва да остави Хюрин и Мат в коридора, но след това разбра, че в тези погледи не се чете нищо по-различно отпреди — любопитни, преценяващи, зачудени какво ли кроят в момента младият чуждестранен лорд и неговият приятел огиер. За тези хора слугите просто бяха невидими. Никой не се опита да се приближи до тях, защото бяха вкупом. Изглежда, във Великата игра имаше някакви неписани правила на заговорничене — всеки можеше да се опитва да подслуша нечий разговор, но не можеше да се намеси в него.
Верин и Ингтар стояха заедно и по тази причина също бяха оставени сами. Ингтар изглеждаше леко зашеметен. Верин погледна бегло към Ранд и останалите, намръщи се, като забеляза израженията им, намести шала на раменете си и се запъти към изхода.
Тъкмо преди да излязат се появи Бартанес. Явно някой му беше съобщил, че си тръгват.
— Толкова рано? Верин Седай, няма ли да ми позволите да настоя да поостанете повече?
Верин поклати глава.
— Трябва да си тръгваме, лорд Бартанес. Не съм била в Кайриен от много години. Зарадвах се от това, че сте поканили лорд Ранд. Беше много… интересно.
— Нека Милостта се погрижи да си отпочинете добре в хана си. „Великото дърво“, нали той беше? Може би ще ме удостоите отново с присъствието си? Това за мен ще бъде висока чест, Верин Седай, както и вие, лорд Ранд, и вие, лорд Ингтар, да не говорим за вас, Лоиал, син на Арент, син на Халан. — Поклонът му към Айез Седай беше малко по-дълбок, отколкото към останалите, но все пак приличаше повече на кимане.
Верин също му кимна сдържано.
— Може би. Светлината да ви закриля, лорд Бартанес. — И се обърна към вратата.
Когато Ранд понечи да последва останалите, Бартанес го хвана с два пръста за ръкава и го задържа. Мат се поколеба, като че се канеше и той да остане, но Хюрин го дръпна и го поведе към Верин и огиера.
— Нагазили сте в Играта много по-дълбоко, отколкото допусках — промълви тихо Бартанес. — Когато чух името ви, не можах да повярвам, но все пак дойдохте, при това напълно отговаряте на описанието и… Предадоха ми едно послание за вас. Смятам, че в края на краищата трябва да ви го предам.
При думите на Бартанес Ранд усети как го полазват тръпки, но запази самообладание и се втренчи в него.
— Послание ли? От кого? От лейди Селийн?
— От един мъж. Не точно от онези, чиито послания бих искал да предавам, но той имаше… известно… влияние над мен, което не можех да пренебрегна. Не ми каза името си, но беше люгардец. Ах ах! Но вие със сигурност го познавате.