Тя се изтърколи отпуснато на гръб и празните й очи се втренчиха в него, широко отворени над прореза през гърлото. Леглото под нея бе тъмно и подгизнало.
Ако гърлото му не беше стиснато толкова здраво, щеше да повърне.
Лекото изскърцване на вратите на гардероба го предупреди. Той се завъртя, ножовете изскочиха от ръкавите му и полетяха от ръцете му едновременно. Първият улучи гърлото на един дебел плешив мъж с кама в ръката; мъжът залитна назад, от стисналите му дръжката на ножа ръце бликна кръв и той се опита да изкрещи.
Но поради повредения си крак Том пропусна целта с втория нож и той се заби в дясното рамо на мускулестия мъжага с белези по лицето, който се измъкваше от другото крило на гардероба. Все пак юначагата изпусна камата си, защото ръката му отказа да го слуша, и се присви на пода.
Том светкавично измъкна друг нож и го заби в крака му. Мъжът изрева, а Том го сграбчи за мазната коса и със смазващ удар блъсна лицето му в стената, после го обърна към себе си и опря върха на ножа под едното му око. Дебелият, присвит в гардероба, изрита за последно и издъхна.
— Преди да те убия — каза Том — кажи ми. Защо? — Гласът му беше спокоен, вцепенен. Самият той се чувстваше вцепенен.
— Великата игра — отвърна бързо мъжът. Говорът му беше уличен, както и дрехите, макар те да бяха някак малко по-фини и по-неизносени: той очевидно разполагаше с повече средства от обикновените обитатели на Предвратието. — Нищо лично срещу теб самия, нали разбираш? Това е просто Играта.
— Играта? Аз не съм се замесил в Даес Дай-мар! Кой би желал да ме убие заради Великата игра?
Мъжът се поколеба и Том натисна ножа под окото му.
— Кой?
— Бартанес — отвърна убиецът прегракнало. — Лорд Бартанес. Ние не трябваше да те убиваме. На Бартанес му трябва информация. Искахме само да разберем какво знаеш. В тази работа има много злато за теб. Една хубавичка, тлъста златна крона за това, което знаеш. А може и две.
— Лъжец! Аз бях в имението на Бартанес снощи, толкова близо до него, колкото съм сега до теб. Ако е искал да разбере нещо от мен, нямаше никога да изляза жив.
— Казвам ти, търсим теб или който и да било друг, който знае нещо за андорския лорд. Не бях чувал името ти до снощи. Лорд Бартанес е щедър. Може да даде и пет крони.
Мъжът се опита да отдръпне главата си от ножа, но Том го притисна още по-здраво в стената.
— Какъв андорски лорд? — Не че не разбираше. Светлината да му помогне дано, разбираше, и още как.
— Ранд. От Дома ал-Тор. Висок. Млад. Майстор на меча, казват, или най-малкото носи меч на майстор. И ти лично разговаря с него и огиера. Кажи ми какво знаеш. Може и аз да добавя една-две крони.
— Тъпак. — Том се задъха. „И Дена е загинала заради това? О, Светлина, тя е мъртва!“ Дощя му се да се разплаче. — Това момче е един прост овчар. — „Овчар в богатско сетре и с Айез Седай, които се въртят около него като пчели около медоносна роза.“ — Прост овчар. — Ръката му стисна още по-здраво косата на непознатия.
— Почакай! Чакай малко! Ти можеш да спечелиш много повече от пет крони, дори десет. Сто може би. Всеки Дом иска да разбере нещо повече за този Ранд ал-Тор. Двама-трима вече се обърнаха към мен. С това, което знаеш — а пък аз знам кой иска да го узнае — двамата можем добре да си натъпчем джобовете. А и една жена се появи, благородничка, и тя разпитва за него. Ако успеем да открием коя е… какво пък, можем и това да продадем.
— Ти наистина направи голяма грешка — каза му Том.
— Грешка ли? — Ръката на мъжа започна да се плъзга надолу към колана. Несъмнено там криеше друга кама. Том се направи, че не го забелязва.
— Не трябваше да докосваш момичето.
Ръката на мъжа посегна към колана и Том заби ножа си с всичка сила…
Том се изправи, после се наведе уморено да вземе ножовете си. Вратата се разтвори с трясък и той се извъртя озъбен.
Беше Зера. Гледаше ужасена и него, и труповете; накрая успя да отвори уста.
— Елла ми каза, че двама от хората на Бартанес разпитвали за теб… Нали каза, че вече не играеш Играта?
— Намериха ме — отвърна той уморено.
Тя припряно влезе и затръшна вратата.
— Това е много лошо, Том. Трябва веднага да напуснеш Кайриен. — Уплашеният й поглед се спря на леглото. — Том, толкова съжалявам…
— Все още не мога да напусна, Зера. — Той се поколеба, после нежно покри лицето на Дена с одеялото. — Преди това трябва да убия още един човек.